Вертикален свят
Школа Курсове Изкачване Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Великото приключение



John Middendorf  |  Редактирана на 12/10/2004


“[i:c7d04ab9fc]Каквото можеш или мечтаеш да направиш, започни го. В дързостта има дух, сила и магия[/i:c7d04ab9fc]” - Йохан Волфганг фон Гьоте

Далечни викове се примесваха с поривите на вятъра, докато Xaver Bongard и аз поставяхме последната скална осигуровка на ръба на Грейт Транго Тауър в Каракорум. Под нас лежаха 4000 вертикални фута (1300 метра) красива гранитна скала; над нас следваха няколко въжета смесено снежно и ледено катерене, които щяха да ни отведат до центъра на нашата вселена от последните месеци, към някога неуловимият, но сега тъй близък връх. Тук ни доведе една смесицата от късмет, упоритост, умения за катерене в алпийски стил по големи стени и добрият мотивиран план. Виковете се усилиха и вече можехме да различим сричките: “РА–ДИ–ООО!”. Това бяха нашите спътници от швейцарската експедиция, Uli и Studi, които бяха отишли да катерят близката Nameless Tower и сега се намираха по средата на 1000 метровата й югоизточна стена. Тъй че ние включихме нашата двуватова FM радиостанция в очакване да чуем поздравления. Вместо това, се намесихме в радиовръзката между Studi и Ace Kvale, намиращ се на ледника далеч под нас: “Uli си прецака глезена. Падна от седем метра върху площадката. Прее#@хме се!” И после Ace: “Сигурен ли си?” Гласът му беше невярващ и шокиран, а същото може да се каже и за нас.

Няма нужда да споменаваме, че предишното повдигане на духа от достигането на ръба също се прецака, докато обмисляхме горчивата възможност да се върнем наложително и да помогнем при спасяването на приятелите си. Толкова дълго се бяхме борили да стигнем до тук, бяхме прекарали последните 15 дни и нощи на вертикалната стена с тъй близкият в момента връх. Без да вземаме решение в нито една насока, ние слязохме на рапел до бивачната екипировка, висяща на четири въжета по-долу, оставяйки въжетата закачени за ръба. Нощта наближаваше, а ние трябваше да прекараме четвъртата си нощ в нашето порталедже намиращо се на най-високия ни лагер. Бяхме преживели предните три дни и нощи в жестока хималайска буря, борейки се с вятъра и удряни от падащи ледове и отломки. На следващата сутрин се събудихме под ясно небе и изчегъртвайки екипировката си изпод замръзналия лед ние решихме да завършим изкачването си до върха. Нашият малък и вледенен височинен лагер на 19 500 фута надморска височина (6500 метра) беше доста по-различен от жегата и праха на Равалпинди, откъдето започна цялото това приключение.

Близо два месеца по-рано, на 10 юни 1992, в смазваща горещина, аз пристигнах на летище Исламабад-Равалпинди натоварен с две огромни торби за теглене, експедиционна раница, една малка раничка на гърба и порталедже под мишницата. В Paradise Inn, едно ефтино равалпиндско хотелче, чието име (“Раят”) в действителност въобще не отговаряше на истината, аз се срещнах с Toto, Francois Studiman ("Studi"), Uli Bühler и нашия екпедиционен оператор, Ace Kvale. Нетърпеливи да видим експедицията на път, ние направихме план, с който да атакуваме необходимите инстанции в града. Оптимистично настроени, ние мислехме да се придвижим до Скарду с автобус до ден-два, но никой не беше подготвен за изненадите, които последваха.

Оказа се, че сме пристигнали на Еде, началото на голям мюсюлмански празник, честващ Авраамовата жертва на неговият син, в името на вярата преди известен брой години. По волята на Аллах в критичния момент синът на Авраам бил заместен от една овца. Ръцете на всички изглеждаха обезцветени от някаква странна болест, но по-късно видяхме няколко кървави жертвоприношения по улиците, където пакистанците ритуално втриваха кръв в ръцете си. Магазините бяха затворени за празника и разбрахме, че няма да успеем да довършим работата си дори и с едно ново по-бавно темпо. Междувременно един равалпиндски вестник публикува разказ за нашето пътуване със снимки от предполагаемия маршрут. Статията се казваше “Катерачи на големи стени, готови да срещнат с опасността” и описваше разликата между нашия стил на катерене от познатия там традиционен височинен алпинизъм.

[img:c7d04ab9fc]http://www.verticalworld.net/articles/uploads/pics/Trango2.gif[/img:c7d04ab9fc]

След тази непредвидена тридневна почивка ние най-накрая успяхме да обменим пари, срещнахме се с офицера за свръзка Муктар и готвача Ибрахим, напазарувахме кухненско обурудване за базовия лагер и храна от дивите и прашни пазари. Организирахме превоза до Скарду с автобус и редовно се пазаряхме с бюрокрацията в Равалпинди. Всичко беше усложнено, което беше прична да останем в града една седмица. Но ние бяхме щастливци: една американско-руска експедиция до К2 не можа да се измъкне от Равалпинди цели три седмици. Бюрократичните неуредици определено можеха да изсмучат мотивацията и финансите дотам, че в последствие от това да зависи провалът или успехът на една иначе добре планирана и подготвена експедиция.

Наблюдавахме как групата за К2 бавно драпа напред във формалностите, докато ние самите се опитвахме да изпълзим, за да пуснем в ход експедицията. Обменяхме си истории за офицерите за свръзка, доброволци от армията с нулев опит в планината, които иначе са страшна работа за експедициите. На Муктар (когото по-късно кръстихме “Хлапето” и който нямаше нищо против да го наричаме така и в негово присъствие) беше трудно да се угоди. Трябваше да го екипираме по един архаичен списък от 33 точки, определени от Министерството на туризма и той държеше да доставим всичко от този списък до последното: две вълнени ризи и чифт ръкавици от същата материя. Когато автобусът ни най-сетне беше натъпкан и готов да потегли, всички бяхме напълно убедени, че се измъкваме от ада - жегата и хаоса на Равалпинди.

Бяха ни казали, че до Скарду има 18 часа път с автобус. Нашият вълшебен автобус, оцветен така, че и Кен Киси би се възгордял, беше оборудван с най-различни гръмогласни клаксонни звуци, наподобяващи конско цвилене, с които той се дереше, както в града така и извън него. Тук духът и увереността бяха на високо ниво. Когато десет часа по-късно автобуса изразходва горивото и при този дефицит на дизел в цялата страна, на нас отново ни изглеждаше, че никога няма да се доберем до тези бленувани Хималаи. Най-накрая Муктар реши да бъде полезен с нещо и се опита да ни сдобие с дизел от един близък военен пост, но без успех. Провъзгласихме пакистанците за “магистрати по зяпология”, защото те притежаваха невероятното умение моментално да се събират наоколо, за да зяпат; което често ни поставяше в центъра на събитията. След известно време с камион докараха на вече огромната армада от чакащи камиони и автобуси дизел и ние отново потеглихме. На всеки чекпоинт (военен пропускателен пункт), а те бяха много, ни държаха дълго за обща и паспортна проверка. Възможно бе да сме шпиони, снабдяващи индийците, с които пакистанците се биеха наблизо в Кашмир. Капитан Муктар се кефеше на всяка формалност и дразнеше редниците и сержантите. После пак ни свърши горивото и понеже не разполагахме с такова, шофьорът сготви някакъв заместител на дизела от моторно масло и керосин и така отново се озовахме на път. Вероятно вдъхновен от нетърпението ни да се доберем до планината, нашият шофьор кара в продължение на 24 часа без смяна, бързо и диво, изправяйки косите ни, из третокласните планинските пътища. След множество почивки за чай, консумиране на съмнително изглеждаща храна и величколепните гледки по величествената река Урдус, ние най-сетне стигнахме в град Скарду, около 36 часа след като бяхме напуснали Равалпинди.

Скарду е столицата на Балистан, северната провинция на Пакистан, в която лежат полите на Каракорум и която прилича на рай. Ясно небе, прохладни температури и никаква следа от лудата блъсканица и суетня, с която се бяхме сблъскали в града. Ние разпределихме своята 1.25 тона експедиционна екипировка и храна в 25 килограмови пакети (максимума, който носачите носеха) и наехме 3 джипа. После отново се сблъскахме с липсата на дизел: “Утре ще намерим дизел, Иншалах”. Разбира се, тръгнахме, но след няколко дни. Очакваше ни 10 часово пътуване с джиповете до малкото село Асколе, последният пост на цивилизацията и вход за Каракорум.

Първоначално бяхме много радостни, когато чувахме как пакистанците, с които си имахме работа, добавят “Иншалах” в края на изявленията си. В началото ние приехме, че това означава “в името на Аллах”. Впечатлихме се от факта, че те призоваваха своя бог, за да ни помага в пътуването. Например, когато ги попитахме за състоянието на пътя до Асколе, те казаха “минава се, Иншалах”. Впоследствие ни стана ясно, че “Иншалах” всъщност ще рече “може би да, може би не” (буквално, “ако Аллах пожелае”) и оттогава започнахме да гледаме с подозрение на подобни твърдения.

[img:c7d04ab9fc]http://www.verticalworld.net/articles/uploads/pics/ibexskull-trango.jpg[/img:c7d04ab9fc]

В Асколе наехме и натоварихме 46 носача. Така започна нашият тридневен, около 50 мили трек в планината. Красотата на планините и жестоките мащаби наоколо ни караха да се залисваме и съответно препъваме, докато бъхтяхме нагоре. Бяхме удивени от издръжливостта на носачите, които ходеха с най-долнокачествените възможни гумени обувки, носеха огромните си и тежки товари, прикрепени за гърбовете им с най-тънките възможни въженца и нощуваха в студеното и понякога дъждовно време с най-оскъдните възможни одеала. На третия ден от трека ние стъпихме на масивния Baltoro Glacier, един от най-големите ледници на света, широк над километър и 100 километра дълъг. Ние веднага се изгубихме за няколко часа в лутане по нацепения от гигантски пукнатини терен. Накрая стигнахме до базовия лагер, малък оазис от хоризонтално пространство на Dungee Glacier (един “приток” на Балторо). Там бяха и членовете на испански тим, които имаха планове за маршрут на Nameless Tower и с които отпразнувахме пристигането си.

На първо време базовият лагер представляваше първоначален шок за нашата организация. През изминалите седмици ние често бяхме спохождани от песимизъм, относно евентуалното ни стигане до тук с непокътнат багаж и тъй дълго се бяхме съсредоточавали върху този миг, че ни изглеждаше нереален. Върховете на Great Trango Tower и Безименната кула се виждаха на север, на изток от ледника лежеше Thunmo, впечатляващ гранитен обелиск с формата на идеална пирамида, а на юг се мержелееше мрачната фигура на Masherbrum. Едно наистина хубавичко място. Носачите се дотъркаляха един по един в базовия лагер, стоварвайки багажа си и нетърпеливо очакващи своите възнаграждения. Понеже бях назначен за касиер на експедицията, аз платих на всеки носач дължимото - по 50 долара общо - и привечер, свършили работата си, носачите поеха обратно назад, оставяйки ни сред купища багаж и смесени чувства. Отдалечеността на местоположението ни изглеждаше четворна, като гледахме как носачите се отдалечават.

На следния ден ние незабавно се захванахме за работа, за да издигнем кухнята и устроим лагера си. Испанците се оказаха дружелюбна компания и по време на многобройните консумирания на чай, обменяхме храна и истории и ги разпитвахме за изкачването им. Те бяха фиксирали въжета по Безименната кула и от няколко дни чакаха по-хубаво време.

По-късно аз и Toto предприехме атака на Dungee Glacier, за да видим по-добре целта си. Ледникът представляваше лабиринт от пукнатини и морени, но след няколко часа ние стояхме под нашата цел - Източната стена на Голямата кула на Транго. Беше по-внушителна и страховита, отколкото си бяхме представяли. Огромна красива стена, издигаща се до 20444 фута. От върха се спускаше една огромна вълна от сняг. Всичко това спря нашият дъх и ни хипнотизира. Със страхопочитание изучавахме Norwegian Buttress, Североизточното ребро на Great Trango Tower, припомняйки си трагедията, отнела живота на първопокорителите й. През 1984 год. четирима норвежци започват изкачване на един от най-внушителните маршрути в света. След три седмици на стената, провизиите им почти се изчерпват и двама от членовете на екипа решават да се оттеглят, за да могат другите двама да продължат с останалата част от запасите. Тези, които продължили, действително достигнали до върха, но на слизане изчезнали и никога не били видени отново. Оттогава Норвежкият маршрут е бил атакуван три пъти, като един испански и един японски екип достигат до ръба, но не и до върха.

Toto и аз планирахме маршрута, проучвайки с бинокли стената за нови линии. Виждахме няколко възможности за долната част на стената до една гигантска заснежена тераса по средата на пътя. След перваза, който нарекохме “Снежната тераса” (норвежците бяха използвали същото име), имаше само една възможна линия: дълга северна цепнатина вдясно от Норвежкият маршрут. В района на Балторо все още не съществуваше северен биг уол маршрут. Щеше ли да бъде възможно да устоим на условията във висящи биваци на една северна стена в Каракорум? Решихме, че винаги бихме могли да избягаме от Снежната тераса към източно изложеният Норвежки маршрут и се концентрирахме върху по-неотложните си грижи.

[img:c7d04ab9fc]http://www.verticalworld.net/articles/uploads/pics/wolfe_trango.jpg[/img:c7d04ab9fc]

Подходът до основата сам по себе си беше едно сериозно катерене.1000 метра стръмен, трудно проходим и силно нацепен ледник,завършващ с улей. Два големи висящи серака периодично изплюваха тонове лед, които профучаваха към основата, помитайки всичко по пътя си. Над втория серак, стръмен 500 метров кулоар отвеждаше от основата на Източната стена до основата на избраната от нас линия. Същият този улей събираше всяка по-голяма лавина и беше любимо място за по-голяма част от снега и леда, падащи от източната страна на Great Trango. През топлите дневни часове това ставаше непрекъснато и от време на време през нощта. Нарекохме го “Кулоарът на Али Баба”, имайки впредвид изключително скритият му характер. За нас той щеше да бъде една истинска руска рулетка и отсега знаехме,че ще ни се наложи да направим по него няколко големи нощни катерения.

През следващите три седмици построихме лагери 1 и 2, изнесохме екипировката до основата на стената, изчакахме няколко периода на променливо време и изкатерихме първите няколко въжета от маршрута. Лагер 1 беше наречен “Плажът” заради слънчевото му разположение върху един скален праг над първия серак на 4500 метра. Лагер 2 беше на 5300 метра в основата на тура. Планирахме да бъдем на стената 25 денонощия, така че взехме 50 кг храна. Взехме един висящ примус Markill Stormy с 25 бутилки бутан и примус MSR XGK с 6 литра керосин. Горивото изглеждаше достатъчно, дори в случай, че се наложеше да топим сняг за всичката си вода (ако успеехме да намерим такъв по стената, по която липсваха площадки). Заедно с биг уол съоръженията и бивачната ни екипировка, всичко това тежеше около 1250 кг. Пренасянето на багажа до основата беше както желателно, така и отегчително и опасно. Веднъж стана така, че тръгнахме по-късно, към 3.30 часа сутринта, от Лагер 1. Все още не бяхме стигнали Лагер 2, когато към 7.30 часа започнаха сутрешните лавини. Toto, който вървеше пред мен и беше близо до безопасният Лагер 2, изкрещя: “Решавай, нагоре или надолу, след минута ще си мъртъв!”. Аз се юрнах нагоре и няколко минути, след като бях стигнал в Лагер 2, една огромна лавина, причинена от сутрешното слънце, профуча надолу, засипвайки ме със снежен прах.

Първоначално имахме намерение да катерим в екип от четирима. Но след тези тежки дни на работа, Uli и Studi решиха да катерят Nameless Tower, по която имаше много добри маршути и не толкова трудни подходи. За Toto и мен нямаше проблем, тъй като преди това ние се бяхме сработили много добре като екип на някои от най-трудните маршрути в Yosemite и Zion, въпреки че осъзнавахме, че индивидуалните ни товари ще станат много по-тежки и че този маршрут ще се окаже по-голямо предизвикателство, отколкото някой от нас бе предполагал.

Най-после целият ни багаж беше струпан в основата и ние бяхме готови да тръгнем по вертикала. Докато довършвахме последните приготовления, над нас се изсипа страшен каменопад. Сред тоновете камъни паднаха и два блока с големината на “Фолксваген”, които се превъртяха над нас и бяха погълнати от кулоара. Грейт Транго проговори! Въпреки всичко, на 13 юли, повече от месец след пристигането ни в Пакистан, ние тръгнахме с жумари по фиксираните въжета и прекарахме първата си нощ на стената във висящите си биваци на края на петтото въже.

Катерехме много чисто и леко: малка свръзка, само шест въжета за катерене и изтегляне на багаж. Някои изкачвания на най-големите стени по света са разчитали на хиляди метри фиксирани въжета, позволяващи на катерачите винаги да имат бърз и спасителен път надолу; тази техника (позната също като “обсадна”) ни изглеждаше твърде плаха и тромава. Знаехме, че на следващият ден след минаването на няколко въжета, ние ще започнем да катерим по-самоотвержено, тъй като слизането щеше да изисква спускането на въжета от трудно завладяна височина (слизането от големи стени поначало е сериозна и времеотнемаща работа). Знаехме също така, че запасите ни от вода (пластмасова 15-литрова експедиционна туба, част от която със стопен сняг) ще ни стигнат само за около седмица. Бяхме готови да къртим лед, ако съдържанието й замръзнеше, но щяхме да сме под непрекъснатата заплаха да останем без вода, докато стигнем до Снежната тераса 800 метра над нас; обезводняването може да се превърне в сериозен проблем на тази височина. Всеки сантиметър нагоре ни отдалечаваше от сигурността на базовия лагер, място, което започваше все повече да ни липсва.

[img:c7d04ab9fc]http://www.verticalworld.net/articles/uploads/pics/Trango_29.jpg[/img:c7d04ab9fc]

Изкачването на долната кула по незначителни пукнатини и къртещ се сняг, включваше и едно въже свободно катерене от 5.10. Куките, катеренето с копърхедове и дългите пасажи А4, бяха изключително разнообразни. Много от осигуровките бяха самоубийствени, благодарение на снегопадите, ледопадите и понякога каменопадите, но успявахме да намерим относително безопасни убежища за биваците си. Катерехме в “капсулован” стил, фиксирайки въжета над всеки лагер, дотогава, докато решим, че е време и че можем безопасно да преместим лагера.

Кагато приближавах края на осмо въже, забелязах отляво старо опърпано въже, висящо от мястото, което по-късно нарекохме “Улеят на Golley”. Мистерия. Сложих осигуровка и се залюлях, за да хвана въжето и да зърна отблизо “Улея на Golley”, гигантска ъглова система от разхвърляни камъни и парчета лед. Въжето беше замръзнало на мястото си и гледайки нагоре към улея, от пръв поглед се виждаше: 1) че тази ъглова система е голям лавинарник, събиращ снега и леда, откъсващ от Снежната тераса и 2) че ни чакаше мъчно и доста опасно катерене. Приличаше на едно предложение за самоубийство.

Тото дойде и тръгна по “Улея на Golley”, издърпвайки се по замръзналото въже. Въжето трябва да е било изхвърлено от Снежната тераса от предишните изкачвания на Норвежкия маршрут. Въжето скоро изчезна в леда и Тото започна свобоодно катерене надясно по стръмната кула. Внезапно познатият ни тътен, който бяхме чували тъй често, прозвуча точно над нас. Това, което приличаше на 10 000 топки за софтбол, пуснати от стотици метри, изплющя върху нас. Тото успя да се задържи и след цяла вечност на болка и страх, многотонната снежноледена лавина отмина. Бързо се върнахме във висящия бивак, за да обмислим новопоявилите се обстоятелства. След известно количество чай и разисквания, осъзнахме, че се налага да изкатерим тази 150 метрова винкело-улейна система през нощта.

Следващите три нощи бяха благословени от пълната луна, която хвърляше светлината си директно в нашия улей. Катеренето беше деликатно и опасно: почти отвесно ледено катерене, несигурно смесено катерене и изкуствено катерене околко гигантски нестабилни блокове. Осигуровките бяха на неудобни места, понеже бяхме принудени да ги поставяме на надвисналата дясна стена на улея, за да не се окажат на пътя на лавината. Най-после фиксирахме въжета почти до Снежната тераса и на ден седми от началото на катеренето изтеглихме раниците си отгоре и построихме първият си и единствен невисящ лагер в това изкачване.

Снежната тераса представляваше триста метра дълъг и стръмен ръб, свързващ долният Норвежки ръб с горната главна стена. Нашият маршрут се свързваше с нея, точно в основата на главната стена, като по този начин се избягваше всякакво сериозно ходене по сняг. Изкопахме си площадка и си сготвихме сирене фондю, за да отпразнуваме. Това, че можехме да оставяме нещата, без да ги закачаме някъде, беше добре дошло облекчение след последните дни и нощи, когато всичко висеше на куки от страх да не изпуснем нещо.

[img:c7d04ab9fc]http://www.verticalworld.net/articles/uploads/pics/Trango_26.jpg[/img:c7d04ab9fc]

На подобна стена, при изпускането дори и на един предмет има сериозен риск не само за успешният завършек на изкачването, но и за оцеляването на играчите. Изпускането на клема или кутия гориво със сигурност затруднява логистиката, но не е непоправимо; изпускането, обаче, на ръкавица, обувка или спален чувал, означава в най-добрия случай “сбогом” на пръстите на ръцете или краката, дори при незабавно спускане надолу. На следващия ден имаше буря и ние си дадохме почивка и топихме сняг за вода. Говорихме с Ейс, намиращ се доста по-надолу, по радиото, което доста компенсираше отдалечеността ни от дома. Тук горе лавините не бяха толкова жестоки. Над Снежната тераса, нашият маршрут следваше Норвежкия цели три въжета, след което излизаше на северната стена точно при огромна скала с формата на Африка. Фиксирахме въжета над Снежната тераса, докато те не свършиха. На 22 юли напуснахме уюта на Снежната тераса и тръгнахме по главната стена. Нашият маршрут в тази част гледаше право на север. Получавахме по малко пряка слънчева светлина сутрин и вечер. Останалото време от деня беше студ, студ и само студ. Изглеждаше лудост да се катериш, по която и да било стена от този род в Каракорум. По големите планински маршрути на една северна стена алпинистите могат да намерят разумен подслон, който да ги предпази от стихиите. Но за нас единственият възможен подслон на отвесната стена беше 4-килограмовото порталедже. Бях го проектирал за възможно най-лошите условия, но тук моето произведение трябваше да бъде подложено на тестът "работи-или-умри. Десеткилограмовият преукрепен модел щеше да е добре дошъл, защото знаехме, че ако порталеджето се повреди при някоя буря, това най-вероятно би било фаално.

След няколко въжета сериозно изкуствено катерене, разнообразено от трудно свободно катерене над Снежната тераса, стигнахме до горните камини,които като цяло бяха изнурителни и неудобни. Катерехме въжета от 5.9 и 5.10, включително едно въже, при което имаше движения “Harding Slot” на над 5700 метра! Основната трудност при това напрегнато катерене беше, обаче, не височината, а свободното катерене с големите обувки, много дрехи и протектори.

На края на 24-тото въже усетихме,че сме достатъчно близо, за да фиксираме въжета до ръба и установихме последния си лагер. Снегът за топене свършваше и виждахме, че ни чакат тежки моменти. Висящият ни бивак се намираше в една камина, така че движенията наоколо бяха трудни и ограничени. Следващите няколко дни имаше силни бури и ние кръстихме дома си “Жълтата подводница”, заради приличното на океан обкръжение (мокро!) и слабата светлина, която преминаваше през жълтата дъждовна завеса. От време на време се чувствахме като обречени и хванати в капан, което ни подтикваше да изскочим от бивака и да се втурнем нагоре при всяко затишие на бурята. Веднъж наистина излязохме нагоре в буря. Валеше дъжд и суграшица, но не беше толкова жестоко, колкото свирепите условия, с които бяхме свикнали. “Времето не е кой знае какво, но може да се каже, че е най-хубавото, което ще имаме!”, гласеше нашето съждение по въпроса. Довърших воденето на едно въже 5.10 А3 сред леден водопад, идващ от горната част на стената, върху която падащият сняг се топеше и превръщаше в киша. Горните ми дрехи издържаха този краен тест. Почти измръзнал след приключването на въжето, аз бързо рапелирах до висящия бивак, тревожейки се да не получа хипотермията, но за щастие под добре замръзналия ми експедиционен екип, дрехите ми бяха само леко влажни. Ейс, който ни гледаше отдолу, се удивил, когато видял, че катерим през този ден и периодично се появяваме сред облаците.

На 27 юли, петнадесетият ден от изкачването, ние се събудихме в ясно утро и довършихме изкачването до ръба. Последното въже представляваше чудновата смесица от свободно и изкуствено катерене в странно надвиснали цепки, които нарекох “Дупките на червеите”. Когато стигнахме до ръба, получихме новините за спътниците си, които бяха на Неймлес Транго и обмислихме ситуацията. След като слязохме на рапели до последния си лагер, Тото и аз се нацупихме един на друг, може би, защото никой не искаше да се връща на следващият ден, ако времето беше хубаво.

Е, следващият ден се зазори като най-добрият досега, така че почти без колебание ние събрахме инвентара за ледено катерене, котките и малко инвентар за щурма на върха и тръгнахме с жумарите по фиксираните въжета в около 5.00 сутринта. Това, което ни изглеждаше като стотина метра до върха, се оказаха шест въжета по трудно ледено, смесено и снежно катерене. Открихме последните поставени от норвежците клинове и примки, потвърждаващи тяхното изкачване. Последната част включваше копаене на дупки в дебелия неслегнат сняг върху стръмни нестабилни стъпала, като изтощителният процес вървеше със скорост 5 минути на стъпало.

[img:c7d04ab9fc]http://www.verticalworld.net/articles/uploads/pics/jmpakistan.jpg[/img:c7d04ab9fc]

Към залез слънце на 28 юли ние достигнахме върха и развълнувано снимахме всичко наоколо: красивата гледка на изток към Biale и Mustagh Tower, с колосите: К-2, Broad Peak, Gasherbrum IV, I и II. На юг Masherbrum. На запад – изглед към няколко тайнствени и недостижими игли, а отзад групата Latok/Ogre. И красивата Nameless на север. Под нас виждахме базовия лагер, който бяхме напуснали преди цяла вечност. Времето течеше бързо и когато слънцето започва да залязва, ние изведнъж осъзнахме, че все още ни чака много път, част от който и опасен. Откатервахме и пускахме рапели от единични клинове, бързайки надолу и стигнахме до ръба доста след като се беше стъмнило. Спускайки се надолу ние изтегляхме фиксираните въжета и така се добрахме до височинния си лагер към 10.00 часа вечерта. Дълъг и усилен ден на повече от 6000 метра височина.

Следващите три дни слязохме на рапели целия маршрут, интересувайки се от новините от нашите спътници, които бяха достигнали базовия лагер след ужасна 36-часова безспирна епопея. На 18-тия ден след напускането на основата на стената, ние се върнахме пак там, само за да разберем, че улеят при подстъпа се е превърнал в гигантскa фуния от прииждащи вълни, които мистериозно се изливаха отгоре на равни интервали от време. Него ден в стремежа си да си олекотим багажа и очаквайки да слезем бързо по улея и да бъдем в базовия лагер до вечерта, бяхме метнали една раница, пълна с инвентар, включително спалните чували и бивачната екипировка. Наместо това, ние останахме още една студената нощ, чакайки леещата се вода и киша да стихне.

Цяла нощ треперихме и слушахме как водната лавина се излива в улея на всеки половин час. Никой от нас не беше виждал подобно нещо, един почти обратен Old Faithful. Към зазоряване известно време не чувахме никаква вода и тръгнахме да слизаме. Тогава се изля една от най-големите, отмивайки от улея всички нестабилни предмети, каквито бихме били и ние. Разбрахме, че със затоплянето на деня водопадите от киша ще стават все по-чести и решихме буквално “сега или никога” и се отправихме надолу.

Вместо да слизаме по улея, което щеше да бъде самоубийство, тръгнахме към една 600-метрова скална кула на изток. Траверсирането на улея включваше рапели по 7-8 метрови ледени стени от едната страна и ледено катерене (с 50-килограмови раници) от друга. На дъното на канала на кишата за няколко минути ни завладя чувството за уязвимост. С велико облекчение стигнахме до кулата и започнахме серия рапели, които ни отведоха до ледника. За късмет не бяхме хвърлили инвентар за болтуване. След общо 44 рапела (откакто тръгнахме от върха), ние стигнахме до ледника, само за да открием, че топлите дни са отворили огромни пукнатини, които на пръв поглед изглеждаха непреодолими. Почти изтощени, ние пълзяхме по ледника и накрая стигнахме до Плажа, където радостно отпразнувахме първия си миг на относителна безопасност от седмици.

Бавно се понесохме към базовия лагер, пеейки си "The Yellow Submarine" в приповдигнато настроение и чакащи с нетърпение чая и истинската храна. Ули бе все още там, тъй като пристигането на хеликоптера било отложено заради боевете в Кашмир. Той не си беше приготвил багажа и описа дезорганизацията си със следното твърдение: “Аз чакам от дни, хеликоптерът сигурно може да ме почака 20 минути!”. Ейс и аз се опитахме да го убедим, че тук, в третия свят, нещата може би не стават като в Европейската икономическа общност, но без полза за ината на Ули. Е, на следващия ден хеликоптерът неочаквано дойде и сред хаоса от ураганен вятър, шум и прах, кацна, изплю един член на екипажа, който грабна първия човек,< когото видя с превръзка на глезена и се приготви за излитане. Всеки беше обезоръжен от внезапния всепоглъщащ водовъртеж, но някак си в тази суматоха аз грабнах първата раница, която намерих и я метнах в същата врата, която погълна Ули. За щастие, в нея били дрехите и паспортът му, защото всичко, което имаше иначе на себе си, бяха панталони и тениска.

Когато в лагера ни най-после се завърна тишината, ние всички се спогледахме, отърсихме се и изведнъж избухнахме в смях. Лагерът беше разхвърлян, навсякъде бяха пръснати палатки, книжа, експедиционен инвентар и дрехи. Някак си реалността, от която се бяхме отделили през последните месеци, стана отведнъж осезаема, а спомените от дивите времена, прекарани на Грейт Транго, започнаха да избледняват, докато ние се съсредоточавахме върху завръщането си у дома.

Край.

[b:c7d04ab9fc][url=http://www.verticalworld.net/articles/uploads/pics/the_great_voyage.jpg]Схема на маршрута[/url][/b:c7d04ab9fc]


Превод от :  Ирина Манушева


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 2264 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Големи стени:
Ala Daglar - Турция
Eternal Flame по Неймлес Транго Тауър
Скоростни серии: Част ІV – Ханс Флорийн
Lost In America - El Capitan
Фиксираните остатъци
Руското решение на Стената Трол
Схема с маршрутите на цялата стена на Трола
Без да си окачен на конци - интервю с Алекс Хонълд
Долината Ак-Су - "От Русия с любов"
Гренландия – Нов маршрут на "Палеца"


Важни новини !!!


  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива разходите по направените транзакции и същевремено получавате c ...
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два предишни опита за изкачване на Ел Кап изцяло свободно соло с въже са направени до сега. Те също бяха по Freerider като съответно беше ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребителското си име 3. Да отидете в страницата на класацията - htt ...
  • 01/06/2006

    Скиор оцелява след 2600-футово падане на Denali

    коментара


    Ed Maginn се търкаля половин вертикална миля надолу по маршрута Orient Express на Denali последната седмица, но оцеля с малки наранявания. 33-годишният, изключително опитен ски алпинист от Юта, се спуска от 20,320-футовият връх с двамата си партньори и преодолява на ски около 1,000 фута от Orient Express, един дълбок снежен улей, който е успореден на Upper West Rib, когато изведнъж пада по време на едно ...
  • 16/08/2013

    Кирил Николов покори петте най-високи върха в България за по-малко от 23 часа

    (1) коментара


    Кирил Николов покори петте най-високи върха в България за по-малко от 23 часа
    Сребърният медалист от европейското по ориентиране от 2012 г. Кирил Николов-Дизела завърши успешно предизвикателството "Пет върха". Най-добрият български планински бегач покори за по-малко от 23 часа петте най-високи върха в България. В 18.14 часа Николов пристигна на финалната точка в "Драгалевци". "През следващите няколко седмици не искам да бъда близо до планина", бяха първите думи на ориентировача.
  • 29/10/2013

    Kilian Jornet разби рекорда за изкачване на Матерхорн

    коментара


    Kilian Jornet разби рекорда за изкачване на Матерхорн
    Каталунския планински бегач Kilian Jornet тича нагоре и надолу по Матерхорн започвайки и завършвайки в градчето Breuil-Cervinia, Италия за удивителните 2 часа и 52 минути отиване и връщане. Jornet би предишният скоростен рекорд с 20 минути, който беше осъществен през 1995 от италианецът Bruno Brunod.



Последни новини !!!


  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 03/12/2016

    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight

    коментара


    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight
    Двуосният Black Diamond Camalot ™ беше създаден през 1987 и това беше революция в света на катеренето. Но сега отново екипът на BD се опита да предефинира стандарта на това осигурително средство. Какъв е резултатът? Един изцяло нов Black Diamond Camalot™ Ultralight - сега с 2 ...
  • 07/11/2016

    Новата седалка Black Diamond Zone

    коментара


    Новата седалка Black Diamond Zone
    Новата седалка Black Diamond Zone е създадена предимно като най-висок клас седалка за спортно катерене, но също така има халки за закачане на инвентарници за ледено катерене, което я прави подходяща и за други типове катерене. Технологията Fusion Comfort увеличава комфорта в ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...
  • 03/04/2008

    Снимки от Кавказ

    коментара


    Галерия със снимки от Кавказ.


Black Diamond Equipment


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2017

Sitemap