Вертикален свят
Школа Курсове Изкачване Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Категория на трудност - Част ІІІ



Владимир Шатаев  |  Редактирана на 30/11/2011


[b:a20db060][url=http://verticalworld.net/articles/article.php?id=431]КЪМ ВТОРАТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url]


Глава X

“ТАЙНОТО ОРЪЖИЕ”[/b:a20db060]

"Уважаеми господа,

Американският алпийски клуб на Съединените щати с настоящото кани Федерацията по алпинизъм на СССР да изпрати делегация от 6 алпинисти за посещение в основните планински центрове на САЩ. Съветските алпинисти ще бъдат почетни гости на Американския алпийски клуб след пристигането в Ню Йорк и по време на цялото пребиваване в страната. Разходите по пътуването от Москва до Ню Йорк и от Сиатъл до Москва са за сметка на Федерацията по алпинизъм на СССР.

Американският алпийски клуб заплаща разходите по пътуването вътре в страната, а така също храната и спането. Джобни пари (например за сувенири, цигари и пр.) се осигуряват от съветската страна.

Целта на посещението е опит да се отговори с взаимност на съветското гостоприемство, оказано през 1974 г. в Памир, както и развитието на дружбата, взаимното разбирателство и културния обмен между съветските и американските алпинисти. На нашите гости ще бъде предоставена възможност да направят изкачвания на някои от най-хубавите американски върхове и стени. Ще бъде осигурена и възможност да се срещнат с голям брой американски алпинисти и да посетят предприятия, произвеждащи алпийско снаряжение.

Освен заплащането на пътуването, храната и квартирите на нашите гости ще бъде предоставена медицинска помощ, пощенско и телеграфно обслужване, храна и палатки по време на изкачванията, преводачи на руски език, консултации за маршрутите.

Американският алпийски клуб се надява, че Федерацията по алпинизъм на СССР ще приеме тази искрена покана, която е насочена към понататъшното укрепване на съветско-американската дружба.

[i:a20db060]Искрени - Питър Шонинг и Робърт Крег, от името на Съвета на директорите на Американския алпийски клуб"[/i:a20db060]


Настаниха ни в разкошен, както се изразяват самите американци, капиталистически хотел. С думата "капиталистически" те като че ли подчертават ранга на това заведение, т. е. достъпно само за твърде богати хора, капиталисти.

Планинският дом "Мохонк" се намира в Шавангунк, планинска местност, разположена на 100 км. от Ню Йорк. Попадайки тук, веднага разбрахме, че нашите американски колеги са услужливи хора и имат намерение да изпълнят добросъвестно всяка дума, всяка запетая, съдържащи се в поканата. Те действително виждат в нас почетни гости и действително искат "да отговорят с взаимност на съветското гостоприемство, оказано...". Предварително ще кажа: техният опит се увенча с пълен успех.

Не знам принадлежи ли "Мохонк" на някой от членовете на Американския алпийски клуб (ААК) или той го субсидира (или просто го наема) в зависимост от нуждите, но хотелът е своеобразна резиденция, нещо като база на клуба - тук, да речем, става традиционният ежегоден обяд с участието на най-видните членове на ААК. По цени и комфорт "Мохонк" се отнася към най-луксозните хотели в САЩ.

Не за първи път съм в чужбина, не за първи път в капиталистическа страна, и все пак всеки път ме смущава непривичното, свръхуслужливото поведение на хотелската прислуга - това разтваряне пред теб на вратите, мигновеното поемане на багажа... Нещо повече - това просто ме сковава. Боях се от плахото, свръхделикатно почукване на вратата, което като правило означаваше появяването на камериерката, на портиера. Чувствах се не на себе си от тази четяща се в очите готовност да бъда обслужен, да се предугади желанието, да бъде изпълнена всяка молба. Не бих нарекъл това угодничество, лакейство. Не, тези хора съвсем не можеха да бъдат упрекнати в загубване на чувството за собствено достойнство. Разбирах, че повечето от услугите съвсем не са плод на собствена инициатива - те са традиционни, част от отдавна въведен ред, който служещите добросъвестно изпълняват. И все пак чувствах се изморен от някакво неосъзнато смесване на чувствата. От една страна, струваше ми се, че тук по погрешка силно преувеличават значението на моята персона: всъщност кой съм аз, та тези хора да предугаждат всяка моя стъпка?! От друга страна... Струва ми се, например, че никога не бих си позволил да седна в каляската на рикша... А тук имах чувството, че са ме поставили в шезлонг и ме носят на разходка.

Оказа се, че в нашата група не само аз изпитвам такова чувство. Вечерта при мен дойдоха Валентин Гракович и Слава Онишченко. Гракович седна в креслото и веднага рече:
- Всичко е хубаво. Няма само едно нещо... И това е голям недостатък.
- Какъв?
- В коридора над вратата е нужно табло: "Не се нуждая от услуги!" Натискаш копчето и седи си, почивай спокойно.
- Няма да помогне.
- Защо?
- Ще почукат и ще запитат: "Не е ли забравил мистър Гракович да изключи таблото?"

Валентин се засмя и след това каза:
- Напразно говорим така. Май че не можеш да ги упрекнеш в нахалство. Просто някак си е неловко. Въртят се около тебе като че ли си принц.
- Не сме свикнали с това - заговори Онишченко. - Впрочем на мен ми се струва, че на тях им е все едно - принц ли си или вратар. Ти си гостенин на хотела. Тяхната стока е комфортът. Плащаш пари - получаваш стока, какъвто и да си. А тъй като парите са бесни, и стоката би трябвало да бъде от високо качество. Тук са професионалисти. Обучени. Качеството на стоката е въпрос на професионална чест и . . .на добра заплата.

Почукаха.
- Приказваш за вълка, а той в кошарата - усмихна се Валентин.

Но влязоха Анатолий Непомняшчи, наш майстор на спорта, и Фриц Виснер, известен американски алпинист, член на ААК, пристигнал тук специално, за да съпровожда съветските алпинисти. Те ни гледаха в недоумение, не разбирайки защо тяхното появяване така ни развесели. И се смяха заедно с нас, като разбраха в какво е работата. "А те пък за какво се кикотят? - си помислих аз. - Това не трябва да им се струва смешно."

Но веднага намерих отговора: всички бяха в добро настроение, от това бе и готовността да се смеят на всеки повод. И това бе разбираемо: всички бяха доволни от срещата и от тази непринуденост, която се появи веднага, може да се каже от първите минути.

Валя се обърна към Виснер:
- Фриц, признай си, вие нарочно ни настанихте в този хотел?!

Виснер знаеше няколко думи на руски, ние - на английски. Затова пък Толя Непомняшчи говореше английски почти както руски. Той ни превеждаше всички тънкости.
- Не разбирам защо "нарочно"? Не ви ли се харесват условията? - учуди се Виснер.
- Нарочно. За да ни отпуснете, да ни изнежите, да ни развратите. За да подроните нашата боеспособност. След такава нощувка опитай се да пренощуваш на скална площадка!
- О, да! - засмя се Фриц. - Това е нашето тайно оръжие.
- Скъпо оръжие - забеляза Анатолий. - Та не можаха ли да измислят нещо по-евтино. Нали вие, американците, умеете да си правите сметките?!
- Умеем. Но нищо не жалим за руснаците.
- Ех, не се вълнувай - намесих се аз. - Ние също не пасем трева. - Тази фраза предизвика затруднение в превода, но Фриц бързо се ориентира, запомни я на руски и след това често я употребяваше. - Ние също донесохме със себе си тайно оръжие. Силно, но евтино. Суперевтино!
- Хм, любопитно. Какво може да е?
- Ще научиш. Още утре ще научиш. Серьожа Бершов ще го демонстрира при изкачването.
- Искам да го науча още днес. Ще отида при Абалаков. Ще се опитам да го разпитам. Той е добър човек, няма да допусне да умра от безсъние.

На другия ден станахме в 6 часа сутринта и след един час бяхме готови за тръгване към скалите.

Отдалеч, особено от птичи поглед, те изглеждат вероятно така, като че ли са ги създали хората. Като че ли специално са построили някаква тренировъчна "натура". На нас, московчаните, се случва да търсим полуразрушени здания и да тренираме на техните стени. А тук...

Представете си скална верига, която се простира само на километър и половина. Но това са сериозни, алпийски сложни скали с множество интересни маршрути, повечето от които не са под III-б категория трудност. Някои участъци (такива не са малко) са буквално на границата на човешките възможности. Американците ги класират със символа "5,11" (в САЩ класификацията се отличава от нашата - тук определят маршрута не изцяло, а посочват степента на сложност за всеки участък поотделно. То дава представа за това, което очаква алпиниста по пътя на изкачването) , което съответства на нашата "шесторка".

Учуди ни и друго: за скалите трябва да се плаща! Оказа се, че те принадлежат на стопанина на хотела. Цената наистина не е много висока: 4-5 долара годишно. Но доходът съвсем не е символичен, ако се вземе предвид, че в събота и неделя по маршрутите излизат до 500 души. В замяна на изхарчените долари всеки получава значка.

Ние избрахме доста трудни пътища. По американските оценки те се нареждаха от "5,5" до "5,8", което в "превод" на нашите понятия означава примерно V-б категория трудност. Не ни се искаше, както се казва, да се захванем веднага с твърде трудното. Може и да паднеш - всичко се случва! Това не е най-добрата заявка за уважение. Ние бяхме длъжни да мислим за нашата репутация. Пристигнали в чужда страна, искахме най-напред да си изясним тукашната реакция на нашето майсторство, точно както в чужд град актьорите играят първата сцена предпазливо, за да си изяснят зрителя, да узнаят колко е взискателен. А въобще гледахме на тези изкачвания като на разгрявка.

По пътя към маршрутите казах на Серьожа Бершов:
- Вчера заинтригувахме Виснер с нашето "тайно оръжие".
Сергей веднага разбра за какво става дума.
- Ясно - отговори той. - Нужно е да организираме всичко както трябва. Ама че смях ще падне!

В подножието на скалите имаше много народ. Не всички бяха алпинисти - имаше много зрители. Те навярно бяха повече. Нашата група веднага привлече вниманието. Освен съпровождащите ни американци, с които ни предстоеше да се изкачваме в свръзки, тук имаше просто любопитни и както се полага, репортери.

Онишченко и Бершов образуваха свръзка. Те се приближиха до стената, огледаха внимателно долната част на маршрута. След това Сергей, който започваше, се хвана с ръка за една издатина и вече повдигна крак. Но изведнъж, като погледна към него, сякаш се сепна и се удари по челото.
- Слава - каза той, показвайки обувките си, - къде са нашите палци?
- Ох, дявол да го вземе, и аз забравих!

Те седнаха на камъните, събуха се. След това бръкнаха в раниците и извадиха предмети, които развълнуваха публиката. Жадна за сензации, тя внимателно следеше техните действия. Всеки държеше в ръцете си чифт новички, блестящи от гумен лак галоши. Момчетата ги обуха върху тънки чорапи и здраво ги завързаха с ширити, точно както балерините завързват палците.

Виснер започна да се смее заедно с всички. Но лицето му изведнъж се удължи, пребледня. Той се хвърли към Абалаков и заговори развълнувано и така бързо, че Толя едва успяваше да превежда.
- Те, изглежда, наистина искат да вървят с галоши. Но това е опасно. Това е твърде опасно! Това е сложен маршрут. Заради една шега не трябва да се рискува животът. Вие сте умен човек, длъжни сте да ги спрете, те ще ви послушат...

Виталий Михайлович му обясни, че това не е шега, че момчетата само са придали на това вид на шега - галошите не само са проверени, но и обичайни за съветските катерачи обувки. Малко се учудих - Виснер, много опитен алпинист, би могъл веднага да оцени техните достойнства. Но веднага разбрах: той просто си е загубил ума от неочакваното. Така и беше. Той се усмихна и смутено каза:
- Действително, как веднага не помислих за това?! Галошите не само осигуряват добро триене, но запазват отчасти и гъвкавостта на стъпалото.

Защракаха кинокамери, фотоапарати...
Виснер, Непомняшчи и аз образувахме другата свръзка. Ние оглеждахме своя маршрут. Към нас наскачаха репортери и едва ли не в хор задаваха един и същ въпрос.
- Какво правят?
- Как какво? Нима не виждате? Обуват галоши.
- Защо? За да тръгнат с тях по стената?
- Разбира се!
- О! Това е прекрасно - възкликна един от тях. И като записваше в бележника си, диктуваше сам: "Тайното оръжие" на съветските алпинисти. "Галоши" на руски звучи също така, както и на английски..."

Възможно е да съм чел по-късно неговите думи:
"Бершов, шампион на СССР по скално катерене, започна маршрута с такава маймунска ловкост, че веднага предизвика всеобща симпатия. Разбира се, той я делеше не само със своя спътник, но и с ... галошите..."

Наоколо се носеше човешка глъчка. И всред зле разбираната от мен английска реч току се промъкваше: "галоши, галоши… Навсякъде се чуваше смях. Но в този смях звучеше весело възхищение - такова, каквото в руския език доста точно се предава с разпространения израз "Бива си го!"

С изключение на Виталий Михайлович, който поради възрастта си не участваше в изкачванията, всички преминахме не лошо по своите маршрути. Валя Гракович вървеше в свръзка с американци.

Движехме се в средно темпо, не бързахме твърде, помнейки за голямата отговорност, която лежи върху спортиста в чужбина: да не се посрамим. По-добре нека да е по-бавно, но без падания - не само в пряк, но и в преносен смисъл.
Обаче... слизаме долу и изведнъж узнаваме: оказва се, че сме направили своите изкачвания с нечувано темпо, в невиждано кратко време! Изясни се, че маршрут, за който се предвиждат примерно 5,30 часа, е преминат от нас за 3,30 часа!


[b:a20db060]Глава XI

ЧУЖДИЯТ КЛИН[/b:a20db060]

По прозореца пълзи пчела. Излита, блъска се в стъклото, отново пълзи, пада и пак... Тя търси изход. А на 5 см. над нея широко е отворено вентилационното прозорче. Глупава пчела - отбелязва нашето око. Именно окото - разумът не откликва на подобни глупости.

Не, поведението на пчелата съвсем не е по-глупаво от поведението на човека при подобни обстоятелства. Тя е в положението, когато "заради дърветата не се вижда гората". Тя е в положението на увиснал на скалата алпинист, който не вижда планината заради безкрайния камък.

Камък, камък... камък... Край няма тази грапава твърдина. Няма, защото очите са на 30 см. от гигантската стена, по която пълзиш като пчела по стъкло. И очакването за излизане на площадка и в някакъв кулоар не отстранява докрай тревожното чувство за безкрайност на този опасен път. Разумът знае - сърцето не вярва... Над главата и малко вляво има издатина. Изглежда здрава... Ами ако изведнъж се откъсне?! Втората опорна точка е под левия крак. Именно точка. Двусантиметровите скални ръбчета в тази издатина могат да бъдат наречени геометрични точки само с дълбока ирония. Добре, при голям оптимизъм можеш да повярваш, че ще преминеш благополучно този метър и половина. А по-нататък какво? По-нататък все тази степен на риск - ту по-голям, ту по-малък. А след това пак... И отново... И още веднъж пак… Мисля за това. И тогава започва да ме шиба с подъл страх теорията на вероятностите - шансовете за падане са абсолютно сигурни, целият въпрос е колко са те и от каква цифра: от десет, от сто?...

Как са си пробили път, през каква пролука са проникнали в главата ми тези парализиращи, разяждащи мисли?! Сега ми се струва, че другояче не може да бъде и никога не е било - те са неизбежни в такова положение. Но нали точно аз знам: нищо подобно не е било по време на тези стотици маршрути, преминати от мен за съвсем не краткия ми алпийски живот. Минавах стените весело, с интерес, като гледах само нагоре и мислех само за това - какво интересно ме очаква там, високо над главата. Могло ли е да бъде другояче? Нима не бих се уморил от алпинизма, ако всяко изкачване минаваше така мъчително?!

Все пак метрите намаляват заедно с душевните сили, заедно с моето тегло.Сега над главата ми е 20-футова гладка, твърда скала. (Тук мерят на футове и сега това ми се струва правилно. Още по-добре би било да се мери на педи - твърде тежко ми се удава всяка крачка.) Тя може да се траверсира вдясно. Има за какво да се хванеш, нелоша издатина за крака. А по-нататък има цепнатина, в която можеш да заклещиш юмрук, да го използваш като изкуствена опорна точка и като се изтеглиш, да излезеш на тераса.

Протягах вече пръсти към скалната дупка, когато на половин метър от мен забелязах прясно забит клин. Изпробвах го и се убедих - стои здраво. Клинът откриваше фронталния път. А той е много по-къс и сигурен. Помислих си, този клин не е коварство на съдбата, в него е нейната искрена помощ и вече исках да закача на него карабинер. Обаче...

Най-напред се появи гласът на самолюбието. То се изправи в движение като втория край на прът, върху който са стъпили. Това самолюбие, което повече от всичко влияе на алпиниста. То се разбунтува, тъй като още не бе успяло да се пригоди към новите и засега още непонятни нему прояви на моята психика. Забравяйки всичко, реших да премина стената със свободно катерене.

Хванах се за горната зацепка, повдигнах крак, за да прекрача към вдлъбнатината, но. . . нищо не излезе. ТОВА отново се надигна към мен. ТОВА ме застави да гледам надолу. А там имаше безброй малки човечета, много от които държаха далекогледи, бинокли, за да ме разглеждат по-подробно. Разделят ни 500 м. Около 2 тролейбусни спирки. Когато падна, ще прелетя в свободно падане 2 тролейбусни спирки! Ще падна на острите камъни и ще изглеждам така, сякаш са ме очукали с кухненски чук.

Гледах надолу! Правех това, което се бях научил да не правя още в началото на моя алпийски живот. Гледах с очите на несвикнал с височината човек. При опитния алпинист погледът надолу е предназначен за делова оценка, нищо повече. Той не предизвиква някакви мрачни асоциации, не разбужда потискащото, изпълнено с паника въображение. Алпинистът не се сравнява с височината - той е независим от нея.

Какво става с моите очи? Те са безсилни, против волята ми се отпускат надолу, рязко падат като на кукла, поставена хоризонтално. Големи са очите на моя страх! Но, за щастие... Нито един орган не е способен така бързо да се пренастрои както очите. Те се пренастроиха, придобиха своите предишни размери - вгледаха се в двете тролейбусни спирки по отвеса и сега ги възприемат по-отчуждено, равнодушно.

Сега поглед към цепнатината, където възнамерявам да поставя юмрук, за да се изтегля. И отново съмнение... с неизменния тук спътник - страха. Сигурна ли е цепнатината? Изведнъж камъкът ще се натроши, юмрукът ще изскочи? Но и този страх избледнява в сравнение с паниката, която ме обхваща поради това, че виждам как се руши, натрошава, разсипва моят опит, как се разпадат възприетите алпийски понятия, аксиоми. Изпадам в алпийско младенчество, губя способността да преценявам най-простите неща. Гледам цепнатината, чието оценяване заслужава само бегъл поглед, и се съмнявам като новак. Това е равносилно на съмнение в обгарящото действие на огъня, в охлаждащото действие на леда. Какво става с мен?! Странна, ненормална потребност да анализираш и да се убеждаваш в правилността на основни, опорни понятия, отново да откриваш, че столът е затова - да се седи на него. Откъде се взе тази дяволска амнезия, тази загуба на алпийска памет?!

Преследва ме чувството, че уж нещо трябва да се случи с мен или още по-лошо от това - по моя вина. И всеки път пред очите ми са телата на белоснежния склон на връх Ленин. В тази картина, изглежда, са изворите на моята болест.

Всичко това се мярка за секунди. Но струва ми се, че тази моя нерешителност се проточва часове, че тя е очевидна за всички - за партньорите и даже за публиката, която ме следи през "оптиката". Трябва най-сетне да направя избор. Казвам си: съмнението в моята работа, както и в работата на въжеиграча има съдбоносни последици. То може смело да бъде означено с череп и две кости. Длъжен съм да се преодолея. Снизходителността към самия себе си - това е снизходителност към страха. Това са съчки в огъня. По-нататък може само да се избира: край на алпинизма или край на собствения живот - рано или късно в някой злощастен момент страхът ще ме откара в пропастта в буквалния смисъл на тази дума.

Реших се. Приготвих се. И в този момент от стомаха ми се надигна, възправи се буйно чувство - злобен протест: за какъв дявол ми е това приключение, кому и за какво е нужен този глупашки риск, още повече тук, в чужда страна, където върху мен лежи повишена отговорност?! За какво мисля? Ето клинът, който открива прав и къс път, на който мога с гаранция да закача своя живот!

Използвах клина, бързо преминах стеничката и се оказах на малка площадка. Като направих осигуровката, приех тук Непомняшчи и Виснер. До най-високата точка на маршрута оставаше малко и леко преодоляхме този участък.

Горе забелязах, че Фриц Виснер е недоволен от нещо. Не, той не се сърдеше, даже отпускаше очи и беше явно смутен поради това,че не знаеше как по-деликатно да изрази своята забележка. Най-сетне той каза:
- Извини ме, Володя, при нас това не е прието.
- Какво не е прието?
- Да използваме чужди клинове. Не говоря за тези, които се срещаха долу. Те са стационарни. Те са принадлежност на маршрута, от тях се ползват всички, без тях не може да се мине. Става дума за последния - той е бил забит от свръзката, която вървеше пред нас.
- А какво ще му стане на клина?! - отговори обидено вместо мен Непомняшчи. - Какво, да не сме го огънали, счупили?! В края на краищата, готови сме да дадем за него десет други - Толя неумело хитруваше. Той прекрасно разбираше, че Виснер има предвид друго.
- Ти пък! Не ми е жал за клина.
- Ясно. Работата е в принципа: свещеното право на собствеността!
- Собствеността тук няма нищо общо. Това е въпрос на етика...
- Разбрано, Фриц - прекъснах го аз. - Ти искаш да кажеш, че чуждият клин - това е чуждо постижение.
- Да, да! Именно това. Могат да ни упрекнат с право в несамостоятелно изкачване. Ние всъщност се възползвахме от чужда помощ. Впрочем клиновете по тези маршрути са изобщо нежелателни. Тук ценят, когато те се преминават със свободно катерене.
- Според мен излишна педантичност. При нас това е по-просто: днес съм се възползвал от неговия клин, а утре - той от моя. По същия начин при нас не се смята за срамно в случай на крайна необходимост да се върви по чужди следи. Нашата етика позволява...
- При нас въобще.., има различен подход към някои норми - ме прекъсна Анатолий. - Спомням си алпинистите от ФРГ, при почивка всеки дъвче своя сандвич... Откровено ще кажа: това не ни харесва.
- Ти не си прав, Толя - бързо, развълнувано заговори Виснер. - Вина за това имат не начинът на мислене, не националният характер и не проявата на индивидуализъм. Работата е по-проста. Това е само въпрос на пренасяне на товарите. При вас един носи чая, друг - захарта. А немците смятат, че е по-добре, ако всеки има в раницата комплект от продукти и се разпорежда с тях както иска. При това човек може да изостане, да се изгуби.
- А ти не намираш ли, че такава тактика се диктува от това свойство на душата, което се нарича индивидуализъм? Знаеш ли, по този начин незабелязано, скрито той те насочва към нужната мисъл и в резултат се намират именно такива, близки на сърцето варианти?!
- Това е твърде сложно... - усмихна се Виснер. - И умозрително. Индивидуализмът диктува всичко и на всички. Не само на немците от ФРГ. Вие навсякъде говорите - колективизмът е основата на алпинизма Отвън така изглежда. А ако погледнеш навътре, всичко се оказва другояче. Говоря за големия алпинизъм, а не за този, където се събират хлапаци, за да се закълнат един на друг във вярност, а възможно е даже и да умрат за компанията. Майсторът в алпинизма е личност. А личността е склонна към обособяване. Това за нея е защитно свойство, за да опази своята цялостност. Силните алпинисти се движат на група и все пак всеки върви сам за себе си. Той се затваря в своето усещане на планините, в преживяването на трудностите на маршрута, на победите и неуспехите. Той държи в себе си тези чувства, като не изпитва и най-малко желание да ги сподели с някого... Пък и защо ли ви говоря всичко това, като че ли не знаете, че истинският алпинист се обвързва с партньорите си само при крайна необходимост?! Какво произлиза от това - явлението на единаците. Повечето от нас се събират в групи не по зова на душата, а по повелята на разума. Вие не по-зле от мен знаете - ходенето в група е сложно, тънко изкуство. Умението във всички случаи да останеш добър, честен другар е признак на висока алпийска зрелост. Но това не ви дава право да смятате, че алпинизмът е малък модел на комунизма.
- Всичко това са признаци на индивидуалността. Индивидуализмът е съвсем друга работа. Не трябва да се бъркат тези понятия. При това ти напразно говориш така смело за всички алпинисти в света. Аз действително обичам да преживявам планините уединено. Но и обичам да ходя по тях в компания. За нищо на света не бих тръгнал сам, даже това да е съвсем безопасно. Всичко това е сложно и не може да бъде еднозначно. И въобще... според теб излиза, че върху алпинизма не може да остане някакъв национален или социален отпечатък. Че той не е подложен на националното влияние?
- Подложен е. Но не в главното. В главното е наопаки: с него той образува особена международна общност - на алпинистите.
- Така. Да се върнем към нашия въпрос. Всъщност ние не говорим за главното - нима въпросът, как да се отнасяме към чуждия клин, е главното в алпинизма?
- Е, стига! - намесих се аз. - Иначе край няма да има това.

Останах настрана. Не ми беше до разговори. Стигаха ми собствените преживявания, собствените размишления. И то твърде драматични. Тези, които ме доведоха до твърде удобния, но далеч от сърцето ми извод: добре, ще преживея и без алпинизма. Виснер очевидно забеляза това мое настроение, разбра за какво мисля и каза:
- Не бива да се разстройваш, Володя. Вашият авторитет съвсем не е паднал поради това. Считаме ви за силни алпинисти и високо ценим съветската алпийска школа. Гледай колко народ ни наблюдава, уверен съм, че всички са във възторг от вас. А клинът - това е малка грешка. Станах досаден... искаше ми се всичко да мине идеално. При това ти постъпи по своему правилно. При вас има друг алпинизъм, други правила. Ти каза, че при необходимост вървите по чужди следи и знаете, че никой няма да ви упрекне за това - нито вътрешно, нито на глас, и си помислих: вашият алпинизъм често поставя хората в условия, при които играта свършва, когато не ти е до спорт - започва борбата за живот. И тук условностите нямат никакво значение. Този фактор влияе твърде много на целия ви алпийски мироглед. И при нас има такъв алпинизъм. Но това е само в една планина - Маккинли, в Аляска.

Разумно обяснение, общо взето. Виснер не знаеше тежките за мен подробности... И все пак радваше ме, че той стигна до това сам - не стана нужда да се оправдавам. Малко се ободрих, макар че в душата ми оставаше оловна утайка.

Вечерта в стаята ми дойде Непомняшчи и отново поведе разговор за нещастния клин:
- Ако анализираме подробно - каза той, - в упрека на Виснер няма нищо ново. Макар че няма такова правило, но и при нас използването на чужд клин не е доблест. Но не поемай всичко върху себе си. Себе си укорявам. Бих направил същото - без да мисля, бих се окачил на това железце. Според мен ние всички не попаднахме в нужната тоналност - получи се нещо като екскурзионно настроение. При това и срещата е такава: "представители", "делегати". Сякаш не сме дошли да работим, а на екзотична разходка.

Мълчах. Той бе дошъл, за да ме успокои, и наивно мислеше, че това ми е непонятно.
- А защо се отпуснахме? - продължаваше Анатолий. - Може би поради това, че гледаме отвисоко на тяхната нравственост - те, значи, тук са готови да се хванат за гърлото един друг за по-хубаво парче. Ако у нас такава постъпка не се осъжда, тук още повече. Малко позабравихме, че имаме работа с алпинисти!


***

Разбира се, американският печат ни отдели особено внимание. Той отразяваше посещението на съветските алпинисти твърде подробно. Постоянно гледахме своето отражение и дойдохме до извода: уморително е това нещо, огледалото. Особено ако то не е твърде точно. Случваше се наистина и така, че трябваше да си казваме: "Няма какво да се сърдим на огледалото. .Но това беше рядко, тъй като все пак повече ни хвалеха.

През първите дни вестниците поместиха съобщения за нашите тренировки в Шавангунк. Много говореха за необикновената скорост на преминаване на маршрутите, не жалеха превъзходните степени. Но трябваше да глътнем и твърде осезателна лъжица катран: "чуждият клин" не се изплъзна от вниманието на репортерите. Имаше и хумор по отношение на галошите на Серьожа Бершов и Слава Онишченко. Имаше и известна прибързаност в оценката и тълкуването на фактите. Някой от журналистите, подочул нещо, не си дал труд да се ориентира и написал "уличаващи" редове с гръмко заглавие: "Руснаците пристигнаха без снаряжение!" В това подобие на истината не се съдържаше нито полуистина, нито четвърт истина. Нашата федерация се бе договорила с ААК: ние вземаме само леко снаряжение (клинове, карабинери), а с пухени чували, палатки, въжета, ледокопи ще ни снабдят на място. При такива условия на следващата година трябваше да стане и връщането на визитата на американците. Това беше предизвикано от ограниченията в превоза на багаж в самолета. Но... навярно съблазънта да бъдат изобличени съветските алпинисти в бедност се бе оказала по-силна от грижата за репутацията на собствения печатен орган.
Но повтарям, това бяха само малки петънца на общия фон на доброжелателството.

... Най-сетне започна истински деловата част на нашето пътуване. Седнахме в самолета и полетяхме от изток на запад, към центъра на страната - щата Уайоминг. Тук, в Тетонските планини, ни очакваше твърде популярният в САЩ масив Гранд Тетон.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:a20db060]Национален парк Гранд Тетон[/i:a20db060]

Нощта прекарахме в Джексън - малко градче, недалеч от Гранд Тетон, и на другия ден се отправихме към района на изкачването.

Утрото се оказа не твърде добро. Цялата вечер се готвихме за изкачването - стягахме раниците, проверявахме въжетата, карабинерите... Но като се събудихме, видяхме сиви, унили прозорци. Валеше дъжд, способен да предизвика веселие може би само у хора, на които им е по-добре да стоят вкъщи. Погледнахме красноречиво към нашата алпийска съвест - Виталий Михайлович - и суровият, неогъващ се Абалаков отговори:
- Къде по дяволите в такова време?! Стойте си. Може би към обяд да мине...

Разбира се, това не предизвика протест, макар и заради това, че ни се удаде случай да поспим няколко допълнителни часа. Обаче.. .
Почукаха на вратата. Влезе местният водач, който ни запознаваше със забележителностите на района. Сега беше пристигнал, за да ни заведе до изходната точка на маршрута.
- Обличайте се, тръгваме! — каза той.
- Къде?!
- Към маршрута.
- А дъждът?!

Устните му се изкривиха в насмешка:
- Нямате снаряжение за дъжд?! Според мен вие сте просто лоши алпинисти. Непонятно е за какво ви хвалят - каза той, без да му мигне окото.

В неговия отговор нямаше преносен смисъл, добродушна ирония - също. "Лоши алпинисти" значи лоши алпинисти. По неговото лице бе очевидно, че той си бе направил веднъж завинаги заключение за нашата квалификация.

Настроението беше развалено. И работата беше не в грубостта на водача. Това е, както казват, част от неговата биография - нека той се разстройва. Но той наистина попадна в болна точка. (Няма да разглеждам подробно положението с алпийския инвентар. Ще повторя само това, за което не веднъж се е говорило в спортния ни печат: проблемът е далеч от решаване. Сега ни заставиха да се червим, тъй като наистина нямахме дрехи за дъжд.)

В подножието на стената ни очакваше Робърт Уолъс, 26-годишен професионален алпинист, направил с клиенти десетки изкачвания в тази планина. Робърт се занимава с някои изследвания. Вълнуват го проблемите на храненето и отдиха в планините. Той има приветливо лице и заедно с това упорит и съсредоточен поглед.

Когато съпровождащият ни остави насаме, Уолъс каза:
- Право да си кажа, не мислех, че ще тръгнете в такова време.
- Не бихме и тръгнали - отговори Непомняшчи, - но ни казаха...
Толя повтори "дълбокомислието" на нашия водач и добави: - Честно казано, това малко ни учуди.
- Учуди? Защо? Вие какво, решихте, че в нашата страна няма глупаци?! Според мен това племе населява планетата твърде равномерно.

Маршрутите към самия връх Гранд Тетон не са сложни - те не са над III-б категория трудност. Наистина отделни участъци могат да стигнат до V-б, но те не са много. Нищо достойно за описване не се случи при изкачването на най-високата точка. Читателят би могъл да се заинтересува само от неголемия, но важен за това повествование разговор, който имах в бивака. Но струва ли си да се дават заради него малко интересни подробности?! Тук покорихме още няколко върха, но с повечето от тях не са свързани каквито и да са значителни спомени - само отделни, наистина, важни моменти. Затова реших да отстъпя малко от хронологичното описание, да ги събера в едно и да изпълня с тях някакъв единствен маршрут. За това ще трябва да съставя група от хора, които вървяха с мен тук, в Тетонския район, но в различно време. Надявам се, че читателят ще ми прости тази малка литературна хитрост. Прибягвам към нея за негова (на читателя) полза, за да не нарушавам целостта на разказа.

И така, вали дъжд. Струва ми се, че той започна в деня на първото идване и завърши като че ли с второто. В такова време забравяш как изглежда слънцето. Студен, всепроникващ вятър пробива топлинната защита, пронизва душата и предизвиква скръб. Небето изглежда посиняло и намръщено, като оскубано хилаво пиле.

Дрехите ни са напоени с вода. Катерим се по мокрите хлъзгави камъни. Дъждът "поглъща" триенето. От него наистина нищо не остава. Ако триенето се е увеличило някъде, това е между ремъците на раницата и плещите. Господи, колко е прекрасен височинният студ! Зимната Ушба ми се струва рай. Този долен отрязък на маршрута - до превала, се смята лек. На книга - не повече от "тройка". Но си спомням американския анекдот, в който гангстерът твърди, че с памук може да се убие, ако в него се опакова ютия. Природата плю на нашата алпийска аритметика и днес е опаковала в мек памук тежката ютия.

На американците все пак е по-леко - анораците за дъжд спасяват нашите домакини. Те са петима: Робърт Уолъс, нашият познат от лагер "Памир 1974", Питър Лю, и знаменитият първопокорител на западното ребро на Еверест (1963 г.) Уили Ънсуълд с дъщеря си и сина си.

Вървим на двойки. Аз съм в свръзка с Гракович. Напред са Онишченко с Бершов. Върху Слава Онишченко лежи още един товар: той удържа младостта на Серьожа Бершов. Шампионът на СССР по скално катерене бърза - и поради това, че умее да бърза, и поради това, че в това мръсно време го тегли към бивака, който ни очаква на превала, и поради това, че при цялата предпазливост на голям майстор все пак е млад и се увлича, като забравя за опасностите, за липсата на триене. Но закоравелият в планините Онишченко е също шампион от подобен ранг, само че по алпинизъм. И ако скалното катерене е изкуство за преминаване на стените, алпинизмът е още (а може и преди всичко) изкуство на човешкото поведение. Слава умее да разговаря с хората! Удава му се без труд да сдържа усърдието на Серьожа.

Такава грижа тежи и на Уили Ънсуълд. Той току подвиква на дъщеря си. Какво като има дъжд! За 17-годишната Нанда Деви морето е до колене. Това дяволче се разхожда по скалите като паяк по паяжина. И в тази работа всички нас освен Серьожа би могла да изпревари. С Бершов тя би могла да образува, блестяща свръзка. Нашият шампион би бил в нея пръв, макар че неговото преимущество не е така очебийно.

Най-сетне стигнахме превал. Но главното е, че излязохме от зоната на дъжда. Затова пък вятърът достига почти ураганна сила. Страшно е да се помисли, но трябва да се поставят палатки.
Даже тънките рейки разсичат с труд този плътен, едва ли не видим поток от въздух - ей сега ще се огънат, ще изскочат от гнездата. Платнищата се надуват. Удържаме ги с голям труд. Струва ти се, че още малко и ще те отнесат във въздуха като делтаплан. Всички заедно трябва да поставяме всяка палатка. . .

Но всичко има край. Затегнато е и последното въже. И тук става нeщо, от което Валя Гракович позеленява и раздиран от злоба, изрича някаква безсмислица.
- Интересно е как изглежда тя, тази...
- Коя?
- Природата. Блондинка ли е или брюнетка? Как ми се иска да и плюя в муцуната! - съска той.

Аз, пък и цялата компания споделяме чувствата на Валя: едва завързахме последния възел, и вятърът утихна - рязко, внезапно, сякаш целият въздух си бе отишъл, а на запад в клиновидния прорез между два върха се изтъркаля голямото смеещо се слънце.

Питър Лю домъква наръч дърва, донесен от някого преди нас, и запалваме огън.

В очакване на вечерята Уили Ънсуълд започва да мъмри Деви. Той прави това меко, деликатно, с нежност в гласа.
- Ти си твърде лекомислена, Деви - казва той, - за такова лекомислие в планината се плаща с живота!
Деви прегръща баща си, притиска буза към неговата гъста прошарена брада и ... го обвинява в страхливост. Гледайки я, си мисля: пресякох океана, за да видя обикновения тип руска девойка. Светлокоса, едра, лице с цвят на мляко и здрава руменина по бузите - тя прилича на тези наши селски красавици, чийто як вид съвсем не ги лишава от нежност.

- Ти не трябва да ме наричаш страхливец по три причини - отвръща и шеговито Уили. - Най-напред, поради това, че съм твой баща. Второ, поради това, че съм професор по философия. И от твоя страна е непочтително да говориш така. Трето, аз съм покорител на Еверест. Нима мога да бъда страхливец?! Ето знака за моята храброст - професорът сваля обувката, показва стъпалото без пръсти и, обръщайки се към нас, вече сериозно добавя - 1963 г., Еверест!

Гракович, усмихвайки се загадъчно, ме поглежда. Разбирам го, свалям обувката и показвам своя крак без пръсти.
- О! - учудва се Ънсуълд. - Значи и ти си от клана на безпръстите?! Къде!
- Връх Комунизъм, през 1972 г.
- Този ваш връх, очевидно, е сериозна планина!
- Напълно. С него шега не бива.
- Слушай, Деви, да идем в Русия, да отидем на този нашумял връх?
- С радост, татко. Но първо трябва да отидем на моя връх.
- Знаете ли - казва Уили, - защо я наричат Нанда Деви?
- Досещаме се - гледайки нейде в небето, с усмивка казва Валентин. - Лудият татко е нарекъл своята дъщеря в чест на хималайския връх Нанда Деви. Дяволът ме накара да се свържа с тези шизофреници алпинисти!
- О! Трябва да видите този връх, за да ме разберете. Красота и величие. . . Но това не е главното. Никога не съм виждал по-тайнствен връх, по-недостъпен за проникване в неговата същност. Наистина "нещо в себе си"!* Като млада девойка, мечтателна, поетична. И заедно с това открита,разголена, като жена в "мини". И колкото повече е разголена, толкова по-недостъпен е смисълът на тайната, в която искаш да проникнеш. Трябва да я покориш, за да се появи поне илюзия за проникване в нейната дълбина. . .
----------------------------------------
*-Нещо в себе си (от немски) - философска категория, според Кант непознаваемата същност на явленията. — Б. пр.

- Това е добре казано! - прекъсва го Гракович. - Винаги съм мислил: планините ни примамват поради това, че те са единственото "нещо в себе си", което макар и частично, ни позволява да проникнем в неговата утроба.
- Точно така - намесвам се аз, - Природата е създала заека, за да се правят от него зимни шапки, а планините - за да се катерим по тях. Щом се изкачваме на върховете - значи постигаме техния смисъл.
- Този скептик - показва към мен Ънсуълд - се опитва да ни приземи. Няма да стане. Още малко ще полетим на крилата на философията.
- Според мен тук повече мирише на мистика, отколкото на философия.
- Правилно - изведнъж се обажда Деви. - Но струва ми се, че не можеш да станеш алпинист, ако нямаш в дъното на душата си поне малко от това чувство.
- Мистика?!
- Мистика. Нашето влечение към планините е замесено от магьосничество, тайни сили, вяра в чудесата. Без това бихме гледали твърде рационално на живота, за да ходим в планините. Алпинизмът и поезията са близки понятия. Нещо повече: алпинизмът - това е вид поезия.

Уили гледа с възторг дъщеря си. От време на време ни поглежда, като че ли проверява - споделяме ли неговия възторг, разбираме ли бащинската гордост? Ние наистина сме поразени от дълбочината на разсъжденията на тази 17-годишна девойка.

- Ако бихте могли да погледнете в душата ми. . . - продължава Деви. - През цялото време мисля за моя връх. Струва ми се, че има нещо, което ме свързва с него. . . от деня на раждането ми.
-Деви - моли бащата, - прочети свои стихове.

[i:a20db060]„Отлитат вече птиците от нас и облакът им плуващ чезне с вик.
Сама, до кулата съм на Чин-Тинг.
Другари вечни сме - върхът и аз.”[/i:a20db060]

Сега трябва да наруша последователността на своя разказ и да избързам напред, за да разкажа за прекрасната девойка Деви.
След година в едно от алпийските списания в Америка се появи илюстрирана статия. Горе на страницата, вдясно - снимка на Деви Ънсуълд, вляво - нейните стихове. Следваше съобщението:

"Драги приятели,
Деви умря от остро стомашно заболяване, усложнено от голямата височина, на 8 септември на височина 24 000 фута (7320 м. — б. а.) на Нанда Деви, върхът, на чието име бе наречена, по време на алпийска експедиция в Индия с нейния баща и редица други американски и индийски алпинисти.
Тялото на Деви ще бъде оставено на върха, който тя обичаше…”

Тази история наистина намирисва на мистицизъм. Но моят опит и известно познаване на алпийската психология подсказва достатъчно реално обяснение на този тайнствен факт. То ми се струва достоверно, макар и поради това, че не виждам в дадения случай нищо ново в поведението на човека на голяма височина. И ако не е просто съвпадение, би могло да бъде така.

Деви се е "разрушила" сама. Тя се е готвила много години за това разрушение. От детството в нея съзрявало съзнанието, че нейната съдба по някакъв начин се преплита с връх Нанда Деви. Възможно е в главата на девойката понякога да се е мяркала мисълта, че тази връзка за нея е съдбовна, че към този връх я тегли някаква черна, адска сила. Всичко това се е наслагвало, трупало се е, за да може при удобен случай, в стресова ситуация най-напред да се превърне в дълбок, непреодолим страх, а след това да послужи като програма за саморазрушение на организма. Нужен е бил само тласък, за да заработи тази програма.

Най-малко при половината от алпинистите, които се изкачват на голяма височина, организмът някъде, по някакъв начин започва да изневерява. Повечето се оплакват от стомашно-чревни заболявания. Опитните алпинисти понякога въобще не смятат такива отклонения за болест, мислят, че на височина при тях другояче не може и да бъде.

Младата Деви, лишена от опита на височинните изкачвания, вероятно се е изплашила още от първите признаци на болестта. Нея веднага би могла да я паникьоса мисълта: "Ето в какво е била тайната - тя е в моята смърт!" Страхът, убедеността в правилността на догадката са парализирали съпротивителните сили на организма, открили са възможността за скоротечно развитие на болестта и ... този страшен изход. С една дума, напълно е допустимо, че Деви Ънсуълд се е убила, като се е самохипнотизирала.
Но да се върнем към нашия бивак на превала, където нищо не предвещава бъдещата трагедия.


[b:a20db060]Глава XII

"АКЦИЯ НА АЙГЕР"[/b:a20db060]

...Слънцето бързо залязва. Сега то е заседнало между върховете така, сякаш гледа между два разперени пръста и вече докосва пространството между тях. То, насочено като прожектор, осветява източната стена на нашия връх - същата, по която ни предстои да се изкачваме. Вглеждам се тревожно в стръмните скали, отвесните стени с надвесени каменни корнизи, по които няма никаква възможност да се мине, старая се да успокоя подло треперещата душа, когато се натъквам с поглед на отрицателни ъгли и многометрови камъни.

Редом с мен полулежи, опрял глава на раницата, Валентин. Неговите очи също са устремени нагоре. От време на време - виждам това с височинното зрение - ме гледа под око, кратко, но втренчено. От това започва да ми се струва, че се досеща за моето състояние.

- Тук ще бъде сигурна "петорка-б". При това с лихва. Някъде и на "шесторка" понамирисва. Трябва да се запасим с клинове, със стълбички.

На две крачки от нас Питър Лю се рови в раницата. Край огъня, където се сушат нашите вещи, седят семейство Ънсуълд, Уолъс, Онишченко с Непомняшчи. Провесил на камъка събутите си крака, прикрил очи, Серьожа Бершов е изложил лицето си на слънчевите лъчи.

- Пит - обръща се на английски Гракович, - разкажи какво ще бъде там? - Той показва с пръст нагоре.

Лю нарочно се заглежда в своя чувал, усмихва се някак странно и отговаря:
- Нищо особено. Така, дреболии. Веднага след кулоара има стеничка. След това. . . С една дума, ще се намерят надвеси, двойка камини, след върха има махало – сериозно... Е, вие сте майстори, за вас тук няма проблеми. – Последните думи той казва, заврял глава в чувала едва ли не ди шия

- Е, добре. Кажи тогава колко клина да вземем?

- Клинове? Нито един. Навсякъде, където е необходимо, са забити клинове. Можете смело да ги използвате. Тях ги ползват всички. Те са стационарни.

- Мисля, че за всеки случай все пак трябва да вземем едно чифтче. Нещо може изведнъж да се е променило?

- Нищо не би могло да се промени. Бях тук преди една седмица. Оттогава никой не е минавал. Американците идват тук въобще рядко - подстъпите са твърде сложни. И самият връх е отдалечен, всички минават някак си встрани.

-Какво пък - щом е така, всичко е много добре - казва на руски Валентин. Той внимателно ме поглежда и добавя: - Володя, искам да се разбера с Онишченко - ние с теб да тръгнем като първа свръзка. Как мислиш?

Безпощаден въпрос. Нямам и грам възможност да се изплъзна от пряк отговор. Излетя нагоре като камшик над гърба. Веднага разбрах страшния ефект на капана: той събира силите на организма в плътна, жилава буца, възниква илюзията за собствена съкрушителна мощ, огромна вяра в способността да се измъкнеш и веднага, още с първия опит да се спасиш, поразява пълната безизходица. Трескаво търся път за измъкване от прекия отговор, мятам се от вариант на вариант, убеден, че такъв не съществува.И клюмвам, когато разбирам: възможен е само лаконичен отговор. Алтернативата: да или не - многото думи означават не.

Казвам на Гракович:
- Разбери се.
- Извинявай, Володя - умоляващо заговаря той, - иска ми се да тръгна в свръзката пръв. Не се обиждай, но сега аз. ... как да кажа.. . чувствам вдъхновение - произнася той с нарочен патос, - силицата се разигра.

"Дяволски актьор - си мисля, - преструва се, че нищо не забелязва, не разбира." Валентин проявява към мен излишно снизхождение. Но неочаквано за самия себе си укрепвам своето и без това здраво положение в капана.

- Няма да стане. На мен също не ми е много весело във втората роля.
Разбира се, не поставям въпроса като тебе, но във всеки случай бих искал да премина отделни участъци пръв.
В очите на Гракович се разгаря весела, радостна искра.
- Моля - казва той. - Аз, разбира се, не настоявам. Просто си мислех, че ако ти нямаш особено желание. . .

... Станахме като на село - с кравите. Времето ни оставаше "вярно" и в шест часа сутринта започнахме изкачването.
Тук скалите са здрави, не твърде трошливи. Но в кулоара камъни имаше достатъчно. Преминавахме го предпазливо. Настроението беше добро. Изведнъж почувствах предишната увереност - тази, която сега бях почнал да забравям. Вървях бързо и точно, без да свлека нито едно камъче. След 20 мин. кулоарът се оказа под нас. Тук групата се навърза на двойки и ние с Гракович тръгнахме като първа свръзка.

По краткия отрязък на стената, излизащ на неголяма уютна площадка, имаше много цепнатини, издатини, каменни стъпалца. Той бе създаден като че ли специално за катерене. Усетих се, че изпитвам нетърпението на ловджийско куче, съзряло леко ранено животно. Имах чувството, че съм се върнал у дома след дългогодишни странствувания. Ето я дългоочакваната щастлива среща със самия себе си. Познавам се... Не, не вчерашния. Образец с десетгодишна давност! Вчера бях друг. Вчера бях тежък, сдържан, ироничен. Вчера всичко в планините беше скучно, привично и едва ли нещо можеше да предизвика този юношески трепет. Вчера празнични оставаха само самите планини.

Стоях с вдигната нагоре глава, опитвайки се да придам на лицето си съответстващото на моя алпийски ранг спокойствие. Ръцете буквално ме сърбяха. Гракович хвърли към мен потаен поглед и в очите му проблясна все същото радостно огънче.
- Карай пръв - каза той.
Минах този участък, както се казва, на един дъх. На площадката, след като направих осигуровката, очаквах Гракович. Той се изкачи, и като си взе дъх, каза:
- Ама пък и ти! Човек не може да те догони.

По-нататък към върха ни водеше доста нарязан скален релеф, но пътят се виждаше добре. И той наистина целият бе маркиран с клинове.

Валентин излезе напред. По пътя имаше неголяма скална бариерка. Гракович се качи на рамената ми, хвана се за острото гребенче, изтегли се и се прехвърли от другата страна. Там той опъна въжето и като се отблъсквах с крака, крачейки по стената, бързо се добрах до него.

Тук пред нас се откри многометрова отвесна стена, увенчана с широк корниз. Към него водеше прорязала скалата, удобна за катерене камина. Изкачихме се по нея без произшествия и се озовахме при тавана.

Корнизът бе изпъстрен с клинове. Те бяха забити разумно, с разбиране. Оставаше само да се закачат стълбички. Всичко бе добре. Увлечен бях в своята работа, нищо не смущаваше душата ми, нищо не събуждаше съмнение: нито сигурността на клина, върху който се клатех във въздуха, опирайки се с крака на две въжени стълбички, нито страшната височина под мен. Чувствах се по-уверен тук, отколкото в собствената си квартира, когато стъпвах на стол, за да завъртя крушката.

Всичко беше добре. . ., докато не видях този ръб - този, който извеждаше от тавана отново на стената. Видях ли? През цялото време, докато работех тук, той ми се мяркаше пред очите. Но това бяха други очи - съсредоточени на трудната опасна работа. Сега ръбът се виждаше на фона на друга картина, на фона на друг ръб. Снежен, незабележителен, каквито има стотици на връх Ленин, но запечатан за цял живот в моята памет със стърчащите зад бялото гребенче, вдигнати нагоре и навеки застинали ръце на жена. В тях бе застинала молба за спасение, предсмъртен вик. Те бяха най-страшното, което някога бях виждал през живота си.

Той отново се надвеси над мен - моят страх. Гледах с какъв труд Гракович преодоляваше това рязко пречупване на камъка, как се търкаше въжето в изостреното ребро и се обливах в студена пот. Мускулите ми омекнаха и ми се струваше, че с неголямо усилие ще се разнищят като влакна.

Бях увиснал насред корниза, клатушках се безпомощно на стълбичката, трескаво впивах ръце във въжето и панически търсех изход. Исках назад, исках надолу, където бе великата опора, наречена земя. Но назад бе също така страшно, както и напред. Назад и не можеше, нямаше да ме пусне въжето... И главното - там, на стената, бе Гракович. ..

Сега, спомняйки си този труден момент, с удоволствие си мисля: в най-острата минута на болестта ми нито за миг не ми дойде подлата, предателска мисъл да отвържа въжето - нишката, на която висеше животът на моя партньор. Под натиска на болестта трепнаха моите алпийски навици, но нравствените останаха непоколебими. И това е главният и възможно единственият истински сериозен аргумент, който ми дава правото да се смятам за осъществил се докрай алпинист.
Времето течеше. Или то бе спряло? За мен? Струваше ми се, че ще остана в това увиснало състояние цял живот, тъй като нямах сили да направя следващата стъпка...

Изведнъж нещо изскърца зад мен. Вдигнах глава и си помислих, че олюлявайки се на стълбичката, разхлабвам клина. ..
Отново ме спаси този буен, присвиващ стомаха страх. Стори ми се, че клинът ей-сегичка ще изскочи, че още няколко секунди и всичко, което съставя моето "аз", ще отиде в пропастта и там, на дъното, ще се разпадне на малки части, ще се разхвърчи по камъните като безформени парцали. Мигновено, с неочаквана яснота осъзнах положението, усещането за време се върна и разбрах - Гракович едва ли е успял да направи осигуровката. Значи той ще отиде заедно с мен...
Изходът се намери веднага. Той ме смая със своята простота и леснина. Господи! Колко примитивен бе той! Дреболия - да закача на следващия клин стълбичка, да стъпя на нея с десния крак, да прикача една от двете, на които се държа сега, за опора на левия крак и изцяло да "пренеса" тук своето тяло. А по-нататък: да се свали стълбичката, останала отзад, да се пренеса на следващия клин... С една дума, да започна нов такт. А след него бе прословутият ръб.

Преодолях го с лекота, на която би могъл да завиди даже Сергей Бершов. И като се озовах на стената и дойдох на себе си, изведнъж разбрах, че под действието на страха съм изобретил "велосипеда". По този начин такива участъци минават всички алпинисти. Именно така бе преминал корниза Валя Гракович. Именно така бях дошъл до средата на тавана и аз. Тук ме бе спряла паниката. Този страх, който се осмелявам да нарека "мъжки", давайки ми илюзията за откритие, ме застави да се придвижа по-нататък.

Нищо неподозиращият Гракович спокойно очакваше моето появяване. Той излязъл върху тераска, хвърлил въжето на примка върху каменен издатък и за всеки случай здраво държал увисналия край. Моите преживявания под скалата отнеха твърде малко време, за да заподозре за тях човек отстрани. Бих могъл да оставя тази информация, така да се каже, свое лично притежание. Но все пак се реших да я споделя: и поради това, че той все едно се досещаше, и поради това, че чувствах неговото искрено приятелско отношение. Като се настаних на тераската за десетминутна почивка, му разказах за случилото се.

Валентин не отговори веднага. Той дълго си потриваше челото и накрая каза:
- Володя, аз също съм длъжен да ти призная една работа... - Замълчавайки малко, той изтърси: - И с мен е същото! След като погребахме телата, девойките не ми излизат от главата. Всеки ден ги сънувам. Защо е така? За теб е разбираемо - ти загуби Елвира. Но аз... В края на краищата. . . ние много пъти сме погребвали другари. Това винаги е трагично. Но нали не е имало такава реакция. Защо сега? При мен наистина това преминава по-леко, отколкото при теб. Аз спокойно се справям със себе си. Но все пак, защо?

- Не знам. Страхувам се да мисля за това.

- А аз мислих. И измислих. Може би не е вярно, а може би е вярно. Нас ни разяжда комплексът за вина. Ние всички, мъжете, сме виновни пред тях. Почувствах това остро там, на Поляната на еделвайсите, когато ги погребвахме. Ние все повече и повече ги вкарвахме в тази игра. Бяхме длъжни навреме да им кажем: стоп! По-нататък път за вас няма. Играйте тук - в тази врата не влизайте. Дотрябвало ни това "чисто женско" изкачване! Да бяха вървели на малки групи с нас. Макар и на Еверест! Това още върви. В случай на нещо за тях биха помислили, биха решавали, биха ги спасявали. Лекомислено се отнасяхме към техните работи. Забравихме, че на височина всичко решава поведението на хората. Че главното там е умението да се сподавят с разум чувствата. Колко пъти самите ние - "зубрите" на алпинизма - изпълзявахме от там едва живи?! Спасявахме се, защото не се разкисвахме, когато нещо с някого се случваше... Ти извинявай, но мисля, че главната причина за трагедията е в това, че те са си загубили ума, когато умряла Любимцева. Започнало объркване, паника. Групата веднага се дезорганизирала - дисциплината, която те така се стараеха да натъкмят, веднага се разпаднала на прах. Елементарна работа е - в необходимия момент трябва да умееш и по муцуната да удряш. Способни ли са те на това? А ние какво, не знаехме ли това? Ние, Володя, не се замисляхме. Всичко вървеше на самотек. Приискало им се да правят женско изкачване! Малко ли неща се приискват някому! Например на мен утре ще ми се прииска да вляза в клетката на звяр. Ще ме пуснат ли там?! Не заради това, че звярът може да се задави от моите кости, а заради мен, глупака. Наша е вината, Володя! Тя е заседнала някъде под кората на мозъка и ни гложди. А човек не може цял живот да се мъкне с вина в душата. Той е длъжен да се избави от нея, иначе тя ще го довърши. И ето върти се в мозъците: ако не сме виновни ние, кой друг или какво друго? Какво? Алпинизмът! И тук веднага, в един миг се вдълбава в главата коварната мисъл - неверие в алпинизма. По-точно: вяра в неговата уязвимост! В нашите души се е прокраднало нездраво съпоставяне - на което алпинистът няма никакво право: цената на собствения живот и цената на планините! Тези неща не трябва да се съпоставят, не трябва да се слагат на везните, защото такова премерване означава край на нашия алпийски живот.

Ние се усъмнихме в алпинизма, макар че знаем, че в девет от десет случая на произшествия в планините са виновни не планините, а хората. Ти знаеш статистиката по-добре от мен. Там всички виновници са черно на бяло: безгрижие, неподготвеност, надценяване на възможностите, петелска показна храброст, тактическа слепота, недооценяване на опасността, която впрочем в планините е постоянна величина. . . За последната забравят понякога дори и най-опитните хора. Ако тогава, през 1974 година, на връх Ленин не бяха забравили за това, биха прогонили девойките от върха най-късно 2 часа след достигането му. И не биха мислили за никакви траверси.

Усъмнихме се в алпинизма, макар че знаем, че квалификацията на алпиниста зависи именно от това - доколко тези "виновници" обременяват неговото изкуство. Значи цялата работа е в квалификацията на алпиниста, а не в самия алпинизъм. И няма за какво да се съмняваме в него. В края на краищата има майстори, които излизат и винаги са излизали победители в най-острите спорове с планините. Значи това е възможно? Впрочем струва ми, се, че ние с теб се намираме в този кръг, макар и в самия му крайчец. Съветвам те да си припомниш това "между другото".

И друго. Бих отнесъл към "виновниците" и излишната готовност на началството да одобрява всеки опит да се направи нова крачка в алпинизма. Според мен всичко трябва най-напред 20 пъти да се превърти, да се огледа от всички страни и след това вече да се дава одобрение. Това отчасти е и по твой адрес, и по адрес на федерацията.

- Възможно е да си прав. Но някак по-просто бих обяснил своето състояние. По-рано вървях в планините, въоръжен с принципа: "С нас това не може да се случи." А след смъртта на Елвира усетих с всичките си клетки, че това може да се случи и с мен - във всеки момент.

И все пак в душата ми просветля след думите на Гракович, Възможно е, че исках да му вярвам повече, отколкото на себе си, и повярвах. И още поради това, че преживях този психически преход от съзнанието за близка гибел към спасението,

. . .Отново бяхме на път. До върха оставаше малко. Работехме съгласувано, весело и главно бързо. Маршрутът бе сложен, но от тези, които доставят удоволствие на умелия алпинист. Планинският релеф тук бе толкова ясен, логичен, че ти се струва като че ли някой го е съставял изкуствено, като е поглеждал при това в учебника по алпинизъм. С една дума, маршрут, който може смело да се нарече класика по скално катерене.

Пред самия връх дойдохме до "махалото". Да се премине този участък може само с един способ - като се прелети с въжето по траекторията на махалото.
Гракович бе напред. Той работеше леко, точно, ритмично, без никаква пауза в движенията. Приятно ми бе да гледам неговите действия.

И изведнъж... Какво стана с моя партньор? Защо му се отпуснаха ръцете? Той оглеждаше смутено стената, опипваше като слепец грапавия камък и като стоеше на издатината, на която се поместваха само два крака, протягаше рисковано ръка настрана.
- Какво ти е? - попитах аз.
- Няма клин.
- Не може да бъде. Лошо търсиш. Навсякъде имаше, даже с лихва. Тук още повече - без него тук е невъзможно да се мине. Трябва да има. Търси!


Без клин да се премине тук бе невъзможно. Без него можеше само да се гледа към върха, без него той бе недостижим като звезда на небето.

Валентин впи очи в скалата и опипа всеки сантиметър от участъка, където логически трябваше да стои клинът.
- Намерих - процеди той саркастично.
- Има ли?!
- Има. .. дупка от клин. Нечия злобна ръка го е избила.
- Но Пит казваше...
- Казваше. От го-о-ляма любов към ближния. .. Помислих си още тогава за това, но не си повярвах и при това се засрамих.
- Какво ще правим?
- Не знам. Можеш да се почешеш...

Гракович примижа, очевидно обмисляйки нещо, след това бръкна в джоба и извади оттам една клема на Абалаков - приспособление, което в отделни случаи може да замени клина. Той я вкара в подходяща цепнатина и я превъртя за здравина. След това, като закачи карабинер, дръпна към себе си въжето. Клемата изскочи...
- Май че ще трябва да слизаме - каза той.
- Почакай... Дай още веднъж.
Валентин извърши същата операция. Този път клемата остана в гнездото. Той провери няколко пъти - бе заседнала здраво.
Благополучно преминахме "махалото" и скоро се изкачихме на върха. Часовникът показваше 13,15 ч. Целият път нагоре отне по-малко от една трета от денонощието.

Един час по-късно на върха започнаха да пристигат останалите двойки, Питър Лю, като ни видя, запита с весела усмивка:
- Как попаднахте тук?
- С крачката - отговори Валентин, гледайки го хладно в очите.
- А "махалото"? Без клин? Това е невъзможно. Как го минахте?
- Как? - вяло, сякаш сподавяйки прозявка, заговори Валентин. - Сега вече и не помня. Володя, как минахме "махалото"?
- С крилца.
- Ах, да, да... Спомних си. С крилца.

Без никак да се смущава, Питър се разсмя - със звънлив, чист, праведен смях. Оставаше да се предполага: или той в нищо не е виновен, или открито смята, че мошеничеството е най-почтената норма на общуване. Искаше ни се да приемем за истина първото.

Слизането премина спокойно, без приключения. След два часа бяхме долу.

Вкъщи ме очакваше гостенин. Млад, но вече известен в алпийския свят алпинист. Бяхме се срещали с него преди три години в Англия на младежки сбор. Между нас стана любопитен разговор. Не съм уверен, че той би дал съгласието си за публикуването му, и затова, за всеки случай, ще скрия от читателя неговото истинско име и ще нарека своя английски приятел Джон Хикс. Там, в Англия, бързо намерихме общ език с него, наистина като прибягвахме в трудните случаи към помощта на преводача. Но имаше тема, по която общият език не можа да ни сближи - всеки оставаше на своята позиция. Но именно разногласието, несговорчивостта пробуждаха интерес у нас един към друг, именно те ни сближаваха. Ставаше дума за скалното катерене. Джо беше ярък противник на нашата идея да направим скалното катерене спорт (както е у нас в СССР) и да организираме международни състезания.

Тук ни помагаше Непомняшчи. След радостните приветствия и общите фрази попитах Джон:
- Как се озова тук?
- Дойдох да се покатеря по скалите.
- За това си пресякъл океана?
- Защо не? Те тук са по-интересни.
- Не намираш ли, че си изменил на самия себе си?
- В какъв смисъл?
- Ами как лютият враг на скалното катерене идва от стария свят в новия, за да поскита по скалите.
- Не хитрувай, Володя. Ти знаеш: не съм враг на скалното катерене. Аз съм само против това - да го превръщат в спорт. С удоволствие се катеря, но не искам регламент - условия, ограничения, правила. Не искам състезания, сравнения, съперничества. Искам да преодолея стената, без да се ограничавам по време, нито с наложен ми строг маршрут, без да ме е грижа добре ли изглеждам отдолу.
- Глупост. Измама. Все едно ти сравняваш своя резултат с резултатите на познати или непознати, но знаменити алпинисти. Радваш се, когато той е по-висок и, обратно - засегнат си, ако чувстваш, че си отстъпил. И ще стъпиш непременно в състезание с тях, само че неофициално, неорганизирано. Това не е никакво катерене по скали, а именно "скално катерене" - същият този спорт. Вие бягате от него като дявол от тамян и сами се мамите. Впрочем никак не очаквах такъв ожесточен отпор на нашето предложение.

- Ти имаш предвид вашата пропаганда за състезания по скално катерене?
- "Пропаганда"! Добре, нека да бъде пропаганда. Може би заради тази дума у вас има такава непримиримост? Английският алпийски съвет предупреди, че ще излезе от ЮИАА (Международния съюз на алпийските организации - б. р.), ако този орган одобри скалното катерене като спорт. Австрийският алпийски клуб заяви: ние не желаем да се занимаваме със спорт от такъв вид. Примерно същото казаха и американците - те не желаят "да развиват или поддържат скалното катерене или каквато и да е друга форма на състезание в алпинизма". А впрочем още в 1964 година помня в Италия на Гран Капуцин ни надмина по твърде сложен маршрут двойка французи. Изкачваха се в невиждан темп и почти без осигуровка. А как иначе? Нужен им беше скоростен рекорд! Какво да говорим... Бих искал да погледам алпинист, който да не мечтае за рекорди - формулирани така или иначе. У вас, на Запад, рекордът е въобще фетиш. А както е известно, рекордът и състезанието са неразделни понятия. С една дума, не виждам логика във вашето упорито нежелание да признаете скалното катерене за спорт.
- Повтарям, ние не искаме организиран алпинизъм.
- Тоест как?! Може да се помисли, че при вас той не е организиран! А значката, без която не можеш да излезеш на скалите в Шавангунк! - Джон ме разбра: намеквах за заплащането за "ползване на планините". - А кантората за наемане на гидове? А спасителната служба? А двудневната школа, която обещава за 75 долара да направи алпинист когото ви е угодно, даже тюлен - само да има долари?! Най-сетне ААК - това не е ли организация?! Говоря за Щатите, но и в Англия, и във всяка друга западна страна е същото.

- Ти си разбрал неправилно. Имам предвид свръхорганизирания алпинизъм, където алпинистът не може нито крачка да направи без разрешение, проверки, ограничения, без строг надзор, където неговите права зависят от неговата квалификация... Ние искаме да запазим положението, което дава право на всеки човек да ходи в планините когато му се иска, където му се иска, колкото му се иска и с когото му се иска.
- Това ваше положение се нарича право на самоубийство! Свобода за безумците, за психопатите. Непонятно ми е как може общество, което се смята за хуманно, така лековато да се отнася към човешкия живот?!
- Човек е свободен да се разпорежда със себе си, както му скимне. Иска да се обеси - нека се обеси. Това е негово право, негова лична работа. Обществото не трябва да го лишава от такава свобода.
- Самоубийството е резултат от ненормално поведение на личността. При нас болните ги лекуват, а не им дават "свобода" да умират. Ако те бях видял с примка на шията, бих я измъкнал насила.
- Няма да ти стигнат силите. Аз съм по-силен! - засмя се Джо.

- Ще стигнат! Тъй като моето желание да спася е по-силно, отколкото твоето - да умреш.
- Но алпинистите не са безумци, самоубийци. Напротив, те отиват в планините от нуждата по-силно да почувстват живота. Те идват тук, за да подишат свободен въздух, да отдъхнат поне малко от жестоките ограничения на живота. А вие и тук ги хващате за гърлото, регламентирате всяко вдишване.
- Ти знаеш не по-зле от мене, че планините - това е огън, че с огъня трябва да знаеш как да се отнасяш. И че към него в никакъв случай не трябва да се пускат малки деца. Нима може човек, който е преминал двудневното обучение във вашата свръхскоростна школа, да се пуска, да речем, на Маккинли*, на Ел Капитен или на нашата Ушба?! А той се стреми там поради това, че у него се съчетава желанието на хлапак, мечтаещ да стане герой, с младенческото неразбиране с какво има работа. Точно с такова неразбиране младенецът си пъха пръста в огъня. Извинявай, но да се позволи подобно нещо според мен е не само безнравствено, но и престъпно.

---------------------------------------------------------
*- Маккинли (6194 м) - най-високият връх на Северна Америка. -Б. пр.; Ел Капитен - труден скален масив в САЩ. - Б. пр.


- И въпреки това вашата алпийска система не ми е по вкуса. Тя пречи на свободното самоутвърждаване "пречи на бързото развитие на таланта - той е принуден при вас да премине всички степени на алпийската йерархия, макар че би могъл да прескача през две стъпала на третото. Вашият ред поражда бюрократизъм и бюрократи. Това не е само мое мнение. Алпинистите, посетили вашите планини, неведнъж са говорили за това във вестниците. Те са видели колко хартийки - всякакви разрешения и справки - е длъжен да събере алпинистът, за да тръгне по маршрута. Колко сезона - значи години - е нужно да прекара в планините, за да получи право на повече или по-малко сериозно изкачване. Сурова система.
- Сурова! И най-същественият и недостатък е, че тя все още не е достатъчно сурова. Ето, железопътната и авиослужбата, газо- и електроснабдяването са добри! Там има военна дисциплина. Тъй като тези системи са задължени да осигурят безопасността на хората. И ние да имахме такава суровост! Що се отнася до бюрократизма... Бих нарекъл това по-скоро формализъм. Разрешенията, справките - това е предпазна мярка. Те също понякога ни дразнят. Но в душата си разбираме: в такава работа е по-добре да се надвземе, отколкото да се пропусне. Във въпросите, свързани с живота, понякога е уместен и формализмът. Впрочем има и бюрократи, тъй като има и чиновници. Сам на времето си съм преживял заради тях неприятни минути. Тези хора тровят нервите, но твърде рядко решават изхода на събитията. Всичко това са слабости на системата - тези именно пропуски, без които не минава нито една работа, но не я правят порочна.
- Добре. Ако искаш, ще ти кажа откровено, без да крия, защо съм против това - алпинизмът у нас да стане спорт.
- Защо?
- Поради това, че спортът поражда не само възвишени, благородни страсти, но и низки. И естествено низките не са по-малко, отколкото високите. Разбираш ли, ние се боим от черната борса...
- Справедливо.
- Щом скалното катерене стане спорт, към него ще се долепят гешефтарите. Ще се разтворят вратите за мошениците. В планините ще се появят авантюристи, всякакви типове с шперцове, с комплект от разбойнически способи да се правят пари. Те ще осквернят планините.
- Но какво да се прави? А футболът, хокеят, боксът? Няма да ги премахнем заради това, я?! Всичко има и своя обратна страна. Ако съдим според тебе, човечеството следва да се откаже, да речем, от такова домашно животно като кравата, и то само поради това, че се налага да събираме под нея тор.
- А ние не сме приучени към млякото. Не го знаем и не искаме да го знаем, тъй като пием по-ценен продукт: амброзия. Пита се - защо ни е кравата с нейния тор?! Да, ние сме спортисти. Но в началното разбиране на това понятие, когато "спортист" и "джентълмен" са били почти синоними. Ние имаме правото да се наричаме спортен елит до момента, до който нашият алпинизъм не е получил статут на спорт. Смятаме себе си за елит, защото нашите планини и нашите души не са осквернени от дребни, пошли страсти. Държим нашите планини чисти и не искаме да ги превърнем в плацдарм за боричкане.

Джон Хикс се поразходи, припали цигара и вглеждайки се внимателно в мен, сякаш оценяваше може ли да говори, ще го разбера ли правилно, продължи:
- Почти съм уверен, че ще се появи някакъв тотализатор за скалното катерене. Върху нас ще залагат като на коне. Оттук са мошеничеството и мошениците. А за такива типове човешкият живот не струва и грош. Разбери: това не е прогноза на страхливец - изводът просто се налага. Ако стане нужда, ще започнат да ни убиват, без да се замислят. Това не е хокей и даже не конни надбягвания. В планините да се убие човек е безнаказана работа, все едно да плюнеш. Върви доказвай, че алпинистът не се е подхлъзнал, че камъкът е паднал върху главата му неслучайно или че въжето не се е скъсало само. По-нататък. Представи си, че алпинистът се е наслушал за случаи, когато в свръзката подставят наемна измет. Нали подозрителността ще задръсти буквално всичките му пори. Нима можеш да тръгнеш по маршрута без пълно доверие към своите спътници?! Оттук е неувереността. Оттук - намаляването на алпийското майсторство.

Джон, разбира се, бе взел явно повече, отколкото трябва от черната боя в обрисуваната от него перспектива. Той бе направил крайни изводи, забравяйки дори това, че за всяка отрова винаги ще се намери противоотрова. Но ми се стори, че в неговите думи все пак звучи определена истина. Тогава си помислих: в края на краищата те си знаят по-добре какво им подхожда и какво не.

Толя Непомняшчи, зает до този момент само с ролята на преводач, обръщайки се към мен, каза:
- Жалко, че не е тук Виснер. Може би би разбрал след такъв разговор, че социалната диря на спорта е много по-ясна и дълбока, отколкото му се струва.
... На другия ден от сутринта отново валеше. Следобед се проясни и ние се отправихме към Джексън.

В магазина за алпийско снаряжение приличахме на този вид жени, които дълго стоят пред щанда въпреки леките си кесии и въобще отсъствието на каквито и да са шансове за покупка. Прекарахме тук час и половина и тръгнахме да поскитаме по симпатичното градче.

При входа на градския парк имаше арка, която ни учуди със странния си вид. Съвсем не можехме да разберем от какво е направена. Дали от преплетени тропически лиани, или това са оголени дървесни корени. И бяхме поразени, когато узнахме, че това са еленови рога. Тук те бяха хиляди. В миналите времена арката можело да бъде приета за символ на богат лов. Но сега, като знаехме как строго се опазва природата в националните паркове на Америка, следваше да се направи обратният извод: наслаждавайте се, хора, на деянията на своите ръце и се срамувайте!

На една от улиците, встрани от пътя, се тълпяха хора. Спряхме се. Актьори, вероятно местни, разиграха сцена от живота на града още от времето на "златната треска". В карета, впрегната с тройка коне, съпровождана от ездачи в каубойски дрехи, пътува млада жена. Неочаквано бандити нападат екипажа. Стрелба от пистолети, викове, цвилене на коне... Но всичко завършва добре. Каубоите отблъскват нападението, залавят главатаря на бандата и се готвят да го линчуват, но милосърдната героиня проси неговото помилване.

След това отидохме на кино. В алпийския град, разбира се, даваха алпийски филми. Показаха ни филма "Акция на Айгер". Криминален филм, направен добре не само кинематографически. Той е достоверен и поучителен в алпийски смисъл. И все пак не бих започнал да говоря за него, но в него е моделирано положението, от което се опасяваше Джон Хикс. И то е решено по мое мнение твърде правдиво.

Някакъв си бос изпраща в група алпинисти, която се готви за изкачване на връх Айгер, агент с цел да бъде унищожен един от членовете на групата. Но по пътя към върха алпинистите попадат в изключително трудни обстоятелства. При тези условия агентът, както се казва, се сраства душевно с другарите си и забравя за своята задача. Един от неговите спътници загива. След това от ледената стена се откъсват останалите трима и падат в пропастта. Агентът остава сам. Той успява да слезе... В последните кадри звучи упрекът на неговия шеф, убеден, че катастрофата е била предизвикана: агентът, значи, е прекалил в усърдието си - всичко е понятно, но защо да се убиват другите трима?! Въпросът звучи нелепо - шефът го е задал, макар че току-що е чул искрен, правдив отчет за изкачването.

Филмът сякаш нарочно е бил заснет, за да се разсеят мрачните съмнения на моя английски приятел.

Планините притежават тайнствено свойство. Могъщо, но скрито, дотолкова незабележимо, че даже ние, патилите алпинисти, не винаги сме способни да го различим. Какво да кажем за влиятелния мафиоз, който живее... под морското равнище? Откъде да знае, че планините лекуват най-тежките нравствени пороци много по-добре, отколкото, да кажем, швейцарските курорти - туберкулозата? Този бос е убеден: всичко, което се е случило в планините, е обикновена, обичайна работа, изпълнена за пореден път по негова воля. Обичайната делнична сметка му е дала също толкова делнична печалба. Той не е подозирал, че пред планините не са способни да устоят даже слугите на дявола.

Вече говорих за щастливата особеност на алпинизма - тази способност за самосъхранение, която му дава възможност да остава чист. Радвам се, че във филма "Акция на Айгер" (снет безусловно от познавач на нашата работа), с чиито автори аз естествено не съм се наговарял, е вложена същата мисъл. Ако различни хора в различни места на планетата, независимо един от друг стигат до един и същ извод, има основание да се смята, че изводът е правилен. Радостен съм дори и заради това, че всичко това ми дава право да отговоря уверено на Джон Хикс: не трябва да се боим за алпинизма - той сам съумява да отстои себе си. Разбира се, няма правило без изключения. Но главното е да не вземаме изключенията за правило и да не зачеркваме правила с цел да избегнем изключенията!


[b:a20db060]Глава XIII

С ОБРАТЕН ЗНАК[/b:a20db060]

Самолетът се вдигна над Тетонските планини и ни понесе на запад към крайбрежието на Тихия океан, в столицата на щата Уошингтън - Сиатъл. Оттук съвсем близо е Такома, в чийто район се изкачихме на един от главните върхове на Каскадните планини — Рейниър, висок 4392 м. По нашите памирски понятия - дреболия, хълмче. Обаче читателят вероятно вече е разбрал, че американският алпинизъм се отличава съвсем не с височината. Той има своя характерност - сложен релеф, където на всяка крачка ти попадат скални игли, кули...




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:a20db060]Маунт Рейниър[/i:a20db060]

Няма да описвам това изкачване именно поради това, че то премина за мен (и за цялата група) благополучно. Твърде благополучно, за да бъде интересно. При това събитията са много, а мястото в книгата - малко. Налага се да се говори за главното. Американците в един от своите вестници дадоха оценка на това изкачване със заглавието: "Съветските алпинисти бягат до връх Рейниър".

...Отново самолет. Курс на юг. Към този алпинизъм, за който бяхме слушали много, който се опитвахме да си представим - длъжни бяхме да си го представим - и към който не твърде напрегнатото въображение би ни приближило не повече, отколкото театрален бинокъл - до Луната.

Калифорния. Окланд. Между посрещачите е собственикът на бюрото за пътешествия, един от ръководителите на алпийския район, член на ААК - Алън Стек, и един млад човек, който привлича вниманието ни със своята немислима за алпинизма младост - на вид той е на 17 години, не повече - и с могъщото си телосложение. Това е Майк Уорбъртън, един от най-силните алпинисти в Америка, започнал, както се изясни, своя алпийски живот от десетгодишна възраст.

Сърдечна среща. Настаняване по квартирите. "Обед в чест... Вечеря в чест... Разглеждане на службата на Алън Стек. Показване на диапозитиви.

Обект на нашето внимание е знаменитото име Ел Капитен. Американците наричат този връх галено Ел Кап. Сега виждам пред себе си това чудо и езикът ми не се обръща да го именувам така безцеремонно фамилиарно. Казвам си - преди да го тупаш по рамото, трябва най-напред да се добереш до него.

Картографите биха могли да го считат за хлапе - разликата във височината от подножието до върха е малко повече от километър. На алпинистите тази грамада прави не по-малко грандиозно впечатление, отколкото хималайските гиганти. Това е защото има възможност да се иде плътно до неговите стени.

По-нагоре реброто на километровата кула, прилична на небостъргач, се губи някъде в небето. Представете си небостъргач, висок почти 400 етажа. Въобразете си, че гледате с очите на човек, който трябва да се изкачи на неговия покрив по гладка отвесна стена. Щом това ви се удаде, смятайте, че сте получили една трета от впечатленията, които преживява алпинистът, намиращ се в основата на тази грамада. Една трета! Тъй като две трети създават другите особености…

Той докосна душите ни даже от диапозитива. Видът му е толкова внушителен, че предизвика неуместни, предателски възгласи на изумление. Неуместни, доколкото противоречаха на предварително премислената от нас тактика на поведение: от нищо да не се учудваме и да си даваме вид, че това не ни е за първи път, че е имало и по-трудно. За това имахме основания.

В предишните райони доброжелателните американци ни предупредиха, че в Йосемитите (Йосемитския национален парк) местните разпоредители ще се постараят да направят всичко възможно, за да се откажем от опит за изкачване на Ел Капитен. Подобна политика те провеждали към повечето от претендентите за този връх. Защо? По отношение на това имат най-малко две версии. Първо, пазят маршрутите - тяхната девственост, естество, релеф, имащи алпийски интерес. Но мисля, че има и нещо друго.

Тук, на Ел Капитен, животът заставя управата на местното отделение на ААК да коригира положението за "свободния алпинизъм" - кому където скимне, там и тръгва. Чувството за хуманизъм я принуждава да използва доморасли методи за спасяване на безумците от гибел. Убеден съм в това, тъй като никога не ще повярвам, че алпинистът е способен равнодушно да гледа как расте броят на жертвите, да седи, скръстил ръце, като знае причините за този ръст. (Правя уговорката, че през сезона на нашето посещение в Щатите жертви на този връх станаха още шест души.)

Тук стопаните на района, като продължават да смятат принципите на алпинизма на Запад за единствено правилни, не по-малко упорито водят борба именно с тях - правят спънки на новоизпечените наивни възпитаници на двудневните школи по пътя към злокобния, но логичен край.

Справедлив е въпросът, за какво да се страхуват за нас? Ние не сме новаци. Американците оцениха достатъчно високо нашето изкуство. Какъв смисъл има да ни пречат? Може би от страх, че за чужденците няма смисъл да пазят тяхното национално богатство? На тях им трябва само да се изкачат на върха, а след това може и трева да не расте, ще обезобразят маршрута и ще си отидат. Всичко, разбира се, може да бъде. Но... съмнявам се. Срещнахме се с умни хора, с добри психолози. Те прекрасно виждаха с кого имат работа, разбираха, че държим на своята репутация и няма да тръгнем към такива работи. Това мнение за нас бе изказано нееднократно в печата. Причината по-скоро бе друга.

Въпреки положителната оценка за алпийския опит на съветските гости те знаеха, че тук, в условията на калифорнийския климат, ние все пак сме новаци, че ще се сблъскаме с нов, непознат вид алпинизъм - алпинизъм "с обратен знак".

В разговорите с Алън Стек, Рафи Бедаун и други ръководители на Йосемитското отделение на клуба почувствах, че те не си поставят за цел на всяка цена да ни затворят пътя към Ел Капитен (ако искаха - не биха ни пуснали!). Просто ни предлагаха най-напред да опитаме "ястието" на вкус и да решим дали ни подхожда. Помъчиха ни малко, за да ни накарат да бъдем нащрек: това е все пак Ел Капитен! Добре помислете, преди да се решите! Разбирахме ги. В края на краищата те носеха и известна политическа отговорност за нас. Ако се случеше нещо, можеше да ги упрекнат: не сте обяснили, не сте показали, не сте убедили!

Приеха ни сърдечно. Стараеха се да не отстъпят на знаменитото руско гостоприемство. И според мен това им се удаде. Устройваха пикници на открито, водеха ни на официални обеди и всеки се стараеше да "примами" съветските гости у дома си.

На 19 септември бяхме на гости у Алън Стек. Той избра момента да поговорим за сериозните неща и веднага хвана бика за рогата - предложи да се изкачим като начало на неголям тренировъчен връх.
Веднага разбрахме: започна!

- Ние с удоволствие бихме катерили по всички ваши скали - отвърна Толя Непомняшчи, - но знаете, нямаме време. След 10 дни трябва да се върнем в Ню Йорк и да излетим за Съветския съюз.
- Но трябва да се бърза бавно или, както казват у вас, бавно, но сигурно. Смятам, че ще спестите много време по самия маршрут, ако предварително отработите долу отделни негови елементи. Иска ми се да разберете: маршрутите на Ел Капитен, както се изразяват музикантите, не се прочитат от пръв поглед. Всички, на които се е удало да се изкачат на неговия връх, отначало са тренирали дълго долу, отработвали са подобия на отделни негови участъци. Ние знаем всеки метър от стената. Това ни е дало възможност да моделираме долу всички нейни подробности. За всеки се е намерило подобие в околните микроскали, Ел Капитен - това е проблем, към чието решение трябва да се готвим даже ние, хора, преминали почти всички негови основни пътища.

- Но вие забравяте - каза Слава Онишченко, - че не сме вчерашни абитуриенти на вашата двудневна школа. Не мисля, че в релефа на Ел Капитен би се намерило нещо, което да не се е случило да срещнем, да кажем, в Кавказ.
- О! Имам твърде високо мнение за вашата квалификация. Вярвам, че ви се е случвало да имате работа и с по-трудни елементи. Но тук условията са други. Отгоре слънцето направо разтапя алпиниста, а отдолу като в тиган го пържат нагретите камъни. Невъзможно е да се докоснеш до тях с гола ръка - веднага изгаряне! Това е истински класически ад, където грешниците ги измъчва освен другото и страшна жажда!

Мислех трескаво: какво да правим? Да се съгласим с такава програма означаваше почти сигурно да се откажем от основното изкачване. Групата няма да успее да се вмести в няколкото дни, които ще останат след тренировъчните изкачвания. Да рискуваме? А след това ще мине определеното време и ще се наложи да си тръгнем от под самия връх. Напразен труд, реки от пот! Не, планът на Стек - това е отказване от Ел Капитен. И работата не е само в липсата на време.

Видях същите тези скални фрагменти в разклоненията на масива: подобията са по-сложни от модела. За тях ще отидат сума сили. Сигурно клане за мускулите! И не само за мускулите, най-главното е - за мозъците! Вълшебно преобръщане на психиката от котка в мишка. Момчетата ще почнат да извръщат един от друг очи и да чакат кой пръв ще каже: нека се провали този техен Ел Кап! По-скоро у дома! Ще са необходими най-малко 2-3 дни почивка, за да се върнат към предишната настройка на мисленето, към предишното възприемане на живота. Не, вариантът на Стек не става. Но Алън е прав: той обяснява какво трябва да правят тези, които искат да бъдат на върха. Методът си е метод. А нашето разпределение на времето - това е въпрос на лош късмет.

Какво да правим? Моите спътници ме поглеждат. Става дума за изменяне на плана на пътуването. Не към най-добрата страна. Ръководителят на групата Онишченко и нашият старейшина Абалаков искат да знаят мнението на представителя на Спорткомитета, на държавния треньор на СССР - добре че е под ръка.

Мисля: за какво сме дошли тук? Да се поразходим по склоновете на Рейниър и Гранд Тетон? Но за това нямаше смисъл да се пресича океанът. Такива върхове ще се намерят и у нас, в Кавказ. Каква е ползата ни, ако сме преминали покрай непознатия за нас алпинизъм, без да сме вкусили от алпийската екзотика? В какво е смисълът на нашето пътуване?! И въобще защо трябва да се отказваме, вместо да направим опит?! Ей-богу, Алън все пак ми забърка главата!

Планините са ни научили да разговаряме мълчешком. Разменям поглед с Виталий Михайлович. Той е съгласен. Гледам към Слава Онишченко. "Да!" - отговаря той. Серьожа Бершов се усмихва: тук, значи, две мнения не може да има. Същото мисли Толя Непомняшчи. Валя Гракович ми отвръща с моя въпрос: а за какво сме дошли тук?

Алън Стек ни оглежда, опитвайки се да си изясни отговора. Той е отличен алпинист и не по-зле от нас може да беседва мълчешком "за себе си", но работата е в това, че той не разбира нито дума руски...

Отговаря Толя Непомняшчи. Той просто продължава разговора, който всъщност и не е прекъсвал - само лека задръжка за няколко секунди.

- Алън, уверен съм, че ви се е случвало да бъдете например на Маккинли. Вие знаете какво е лют студ. Това е такова нещо, при което даже описването на горещината ти се струва благодат. Погрешно е да се мисли, че руснаците са навикнали на студа. Ние не сме снежни хора. В нашите квартири се поддържа температура 22 градуса по Целзий. А на улицата не мръзнем, тъй като умеем да се обличаме топло. Въпреки това всеки от нас е преживял в планините нечовешки студ. И всеки от нас е имал своето "за първи път". Надявам се, че утре нашата група или част от групата ще преживее за първи път адска горещина. Работата е там, че ние сме приучени към екстремни условия. Това е най-главното.

Толя, разбира се, хитрува. Ние все пак сме повече студоустойчиви, отколкото понасящи горещината. Но това не е важно. Важното е да съобщим на Алън Стек, че сме решили твърдо още утре да излезем на стената на Ел Капитен.
Алън свива рамене.

Какво пък - казва той, - направих всичко, за да се отнесете сериозно към тази крачка. Но щом е така... С вас иска да тръгне Майк Уорбъртън. Той е добър момък. Уверен съм, че ще го заобичате. Въпреки младостта е отличен алпинист. Три пъти се е изкачвал на Ел Капитен. Мисля, че неговият опит ще ви бъде от полза.

Вечерта проучвахме схемата на маршрутите "Нос" и "Салате" - двата най-трудни пътя към върха. След това все пак излязохме до подножието на скалите. Намерихме по-сложен релеф, като решихме, че няма да го минаваме докрай, ще направим само контролно изпитание.

Катеренето бе твърде тежко. Съдейки по схемата, по маршрута щяха да се срещнат подобия... да не кажем слаби, но все пак по-слаби. Впрочем за това ни бяха говорили.

Упоритият Серьожа Бершов заседна в цепнатина. Амбицира се - реши каквото и да става, да я премине докрай. Би я минал, но ние с пет гърла викахме да слиза: не пребивай, значи, мускулите, пази ги. Серьожа си спомни, че тук той не е сам, и слезе.
Връщахме се с известен душевен подем, тъй като дойдохме до извода, че Ел Капитен е напълно по силите ни. Наистина някакво червейче гризеше настроението ни. Имаше такова въпросче: вечер няма такова слънце, камъните изстиват и нашите проби не ни дават пълна представа. Тук впрочем през лятото въобще закриват сезона. Можеш да се изкачваш по това време само в порядъка на политическия протест - като самоизгаряне. Описвайки обстановката на Ел Капитен, Алън имаше предвид май или септември. Американците ходят тук само с плувки, надявайки на ръцете кожени налакътници, на краката - наколенници.


Вкъщи ни очакваше Майк Уорбъртън. Майк има открито, честно лице, весели очи. Въпреки младостта е независим в своето мнение и много добре знае какво иска.

Веднага възникна разговор за избора на маршрут. Още преди срещата с Майк бяхме постигнали съгласие: излизаме на "Нос". Нашето решение не предизвика възторг у американеца.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:a20db060]Ел Капитан

Снимка:http://gallery.actsofvolition.com/[/i:a20db060]

- Говорейки откровено - каза той, - не ми се иска много да се изкачвам по този път. Бил съм вече тук. А по такива маршрути два пъти не ходят. Но в края на краищата готов съм да пренебрегна своите интереси. Вие сте гости. Само с едно условие: групата не трябва да превишава трима души.

- Това е невъзможно - отговори Онишченко. - Тук са се събрали най-силните алпинисти на СССР. Никой от нас не иска да попадне в положението на малчуган, когото не са взели със себе си. За изкачването не претендира само мистър Абалаков. Той е дошъл тук с друга цел: да покаже своите конструкции - клеми, клинове и други приспособления. Но от какво е предизвикано това ограничение?
- Всеки човек - това е време по маршрута. Трима ще преминат едно въже, да речем, за два часа, а шестима - един и половина пъти по-дълго. Всеки човек в повече - това е вода в повече. А товарите тук се изтеглят с въже, с раници не ще измъкнеш много. Всеки човек в повече - това е вероятност в повече за заболяване...

- На "Салате" нима ще бъде другояче? - запита Гракович.
- "Салате" все пак е по-прост. Там могат да си взаимодействат двойка и тройка. Двойката горе обработва участъка, тройката долу изтегля товари.
- Все едно, един трябва да остане - намръщи се Толя, - заедно с теб ние сме шестима.
- Не разбирам тази солидарност. Такава солидарност е необходима горе, а тук е нужна друга. Всеки е длъжен да разбира положението и заради общия успех да се съгласи на някакви жертви. Защо всички трябва задължително да бъдат на върха? Чувал съм за тази ваша традиция.. . Ако се изкачи даже един, все едно това е успех за цялата група.

Чувствахме се неудобно от това, че този малчуган ни чете нравоучение, Но ако не в цялото, в частното той беше прав. Групата бе длъжна да остави вимпел на Ел Капитен. Това бе най-главното.
- Хайде да тръгнем на "Нос" - продължи той. - Предлагам такъв състав: мистър Шатаев, мистър Гракович и аз.

Мога само да предполагам защо Майк даде предпочитание на нас. Той очевидно знаеше за моята длъжност и забелязвайки, че приятелите често се интересуват от моето мнение, бе решил, че аз ръководя групата. Освен това в началото на нашето посещение в американския печат допуснаха грешка - мислеха ме за ръководител. Той избра Гракович като мой спътник по свръзка. Уорбъртън смяташе, че никого няма да обиди, ако предпочете ръководителя и неговия партньор. Всички разбраха това и на всички ни се понрави деликатността на това момче. Не можах да удържа усмивката си.

- Благодаря, Майк! - отговорих аз. - Но работата е там, че не се смятам за най-добрият алпинист. Тук има по-силни майстори. Лидер при нас в скалното катерене е Серьожа Бершов. Смятам, че трябва да се спрем все пак на "Салате". Ще тръгнат пет души. Аз се отказвам от изкачването. Не се принасям в жертва - просто не се чувствам съвсем добре.

Излязох да подишам свеж въздух. Дълго гледах стената, залята от подножието до върха от лунната светлина, и чувствах у себе си безпокойството, напрегнатостта на бегач пред старта. Струваше ми се, че само да реша, и наистина ще побегна към върха. Това бе добър признак - значи работата би тръгнала леко, спорно. Но нямах право да рискувам успеха на цялата група. А ако горе ме "прихване" отново? Не забравях това мъчително чувство. Обикновено емоциите, преживени в планините, долу бързо се изтриват от паметта, но тези бях запомнил. Ако има дори малка вероятност да се повторят, при създалото се положение бе по-добре да си седя у дома.

Рано сутринта се отправихме към стената. Онишченко, Гракович, Бершов, Непомняшчи и Уорбъртън с тънки, но тежки раници - много "желязо", вода в бидони... нарязани като юфка моркови и някакви сухи плодове. Повече нищо не можеш да вземеш - всичко се разваля, като в термостат. Ние с Абалаков се мъкнехме след тях. За първи път отивах на маршрут като наблюдател.

Но всичко бе напразно. Маршрутът бе зает. На "Салате" работеше четворка. Вляво от него - двойка.
Цял ден си трошихме главата: как да заобиколим тази компания. Всичко опираше до такт, етика.
Към 6 часа вечерта момчетата, които ни пресякоха пътя, окачиха въжетата и се спуснаха долу. В 7 часа сутринта на следващия ден те пак бяха на стената. Пъплиха там до 12, не преминаха и едно въже и се спуснаха. Ние гледахме техните измъчени лица, кървавочервени, възпалени очи, треперещи ръце и разбрахме, че маршрутът бе свободен.

За съжаление тази картина не прибави оптимизъм у момчетата. Никой, разбира се, не изпаднал паника, но се чувстваше, че ентусиазмът е поувяхнал.
Разбрах - да се обърнеш с празни въпроси към измъчените, едва живи, при това душевно изтощени хора, е най-малкото неприлично. Но в това бе и работата: въпросите само наглед изглеждаха празни.
На тонуса на моите спътници най-много от всичко повлия фактът, че слезлите не изглеждаха като новаци. Гледах ги по-трезво - колкото и да се вълнувах за успеха на групата, нямаше да вървя по маршрута, и разбрах, че пред нас са все пак дилетанти.
- Това първи опит ли ви е да се изкачите на Ел Капитен? - се обърнах към един от тях.
- Да - отговори той.
- Извинете, а вие отдавна ли се занимавате с алпинизъм?
- Отдавна.
Готов бях да си прехапя езика. Попаднах не където трябва. А имах, както се казва, една единствена монета. И все пак за всеки случай попитах:
- Колко години?
- Три години. Какво ви трябва още? Оставете ме, не съм способен сега да давам интервюта.С удоволствие ще те оставя и повече няма да ти попадам пред очите, прекрасен Наивен човек! Той отдавна се занимавал, твърде отдавна - три години!

Момчетата се извърнаха, за да не може по техните усмивки да се досети за своята наивност. Но главното бе направено: усмивките не слязоха от лицата.

В 13,00 часа Валентин започва изкачването. И веднага става ясно в какво е алпийската същност на Ел Капитен.
Тук са нужни сили. Именно физически. Нужни са издръжливост, голяма якост, разпутинска жилавост. Нужна е способност да разкриеш в себе си запасните резерви, да "минеш" през второто, третото "дишане", и очевидно просто. .. младост.

Монолитната стена, на места сякаш гледжосана, искри с гланца си. Тук са безсилни и нашите свръхобувки - галошите. Тук не ще минеш без скална техника. За това е казано в описанието на маршрута. И Валентин не изпуска от ръце чука, облива се в пот, поставя клинове.

И все пак... Голямо удоволствие е да наблюдаваш работата на майстор. Да се радваш, гледайки как постепенно започват да се виждат контурите на неговото "изделие". Сега преживявам всяко движение на своя приятел, огорчавам се от всеки негов пропуск. Моето време се провлачва в преживяването на тази тежка борба за всеки сантиметър височина. Но душата ми се стопля от горещите вълни на удовлетворение всеки път, когато хвърлям поглед към края на обработеното въже. То се размотава все повече и повече, лениво - твърде лениво! - като изправена змия пълзи нагоре. Някъде към 20-ия метър прави лек зигзаг надясно и продължава нататък. То никне пред очите като паяжина от паяк, от безумеца, който неизвестно защо се катери по стената.

Сега той пробва с крак едва забележима каменна издатинка, изпъкваща не повече, отколкото везба върху гладка носна кърпичка. Човекът опитва да пренесе опората на тялото - натоварва по малко, но галошът се плъзга, тъй като издатина всъщност няма, а само леко загладена извивка. Валентин поставя крака другояче. Още един опит. Този път успява да се вцепи за края на малка цепнатина, където може да влезе едва крайчецът на пръстите. Но и това не е лошо. Може да се смята, че е преминат още един метър.

Гракович сваля ръкавицата, за да избърше от лицето потта. Виждам добре как падат капки.

Той премина това въже за 2 часа. Това е като че ли най-тежкият участък на маршрута. Бих добавил още: бездарен. Бездарен, тъй като е скучен, еднообразен, изисква не толкова ловкост, колкото огромно напрежение на физическите сили. Необходимо е да се повторят монотонно едни и същи хватки, на всеки 3-4 м. да се забиват клинове. По-нататък релефът позволява на много места да се движи със свободно катерене. Никъде повече не е необходимо да се прилагат толкова много изкуствени опорни точки както тук. Да, Ел Капитен може да отблъсне желанието да посегнеш на него.

На следващия участък пръв тръгна Слава Онишченко. Още един час.

По-нататък Серьожа Бершов... В 20 часа момчетата слязоха 15 м. и на просторна тераса разположиха бивак за нощувка.
И така, 3 въжета за 7 часа, 120 м. за непълен работен ден, С такава средна скорост нашите алпинисти се движиха до самия връх. По-нататък те работеха по 11-12 часа в денонощие, като преодоляваха разлика във височината малко повече от 200 м. всекидневно.

Ние с Виталий Михайлович също се трудехме - "работехме" неуморно. Сутрин заемахме по-удобна позиция, следяхме движението на групата. През деня най-често напускахме този наблюдателен пункт, тъй като изпълнявахме своя програма. Абалаков демонстрираше своите конструкторски постижения. У американците е на мода думата "фантастичен". С тази дума местните алпинисти оценяваха много работи на нашия инженер. Аз заедно с калифорнийски алпинисти се изкачвах на неголеми, но сложни върхове.

И все пак половината от времето играехме ролята на запалянковци. Към края на деня очите сълзяха, шията - болеше. Но много повече ни уморяваха преживяванията, за които за съжаление не може да се каже нищо положително. Нямаше за какво да се радваме. Оптиката ни позволяваше да разглеждаме даже израза на лицата. Казах вече веднъж, че отстрани преживяванията на ближния се виждат в по-драматична светлина, отколкото са в действителност. Очите са също оптика. Но в тях вместо свойството да увеличават, съществува способността да преувеличават. Сега, много години по-късно, мога да съдя за тези събития спокойно, обективно. Тогава вярвах на очите си и правех изводи, без да слушам втората страна - гласа на разсъдъка.

Виталий Михайлович определяше положението по-трезво, но тогава ми се струваше - по-коравосърдечно. Той смяташе, че там не става нищо страшно, че всичко така трябва да бъде, и въобще: що за изкачване е това, ако очите не ти изхвръкват от орбитите?! По природа той е аскет и аскетизмът според мен е повлиял значително на неговите алпийски възгледи. При това, мислех си аз, старческото зрение не му позволява да разгледа всичко, което става там. Забравих, че в старостта у хората се развива далекогледство, а не късогледство!

В разговорите с него твърдях, че това изкачване основателно понамирисва на авантюризъм и нещо от рода на "ще ги натупаме на бърза ръка". Че тук има особен алпинизъм и че за него е следвало да се готвим специално, като обмислим добре методиката и тактиката, и че изобщо за такъв алпинизъм трябва да се обучаваме. И даже, ако всичко не беше така, все пак преди тръгването алпинистите са длъжни да преминат през своеобразна аклиматизация. С една дума, Алън Стек ненапразно ни предупреждаваше.

Впрочем Виталий Михайлович не спореше с мен. Той всъщност беше на същото мнение и просто се стараеше да ме успокои. След това, когато си припомнях нашите разговори, премислях ги, всеки път ме поразяваха издръжливостта и силата на този човек.

В началото фактите потвърдиха моята оценка за положението на групата.
Преди да заспя, се изкъпах и се готвех да легна. Виталий Михайлович нещо записваше,
- Ние в действителност имахме възможност да се подготвим. Още у дома - заговори той внезапно, сякаш продължаваше прекъснат разговор. - Да организираме аклиматизация за "устояване" на горещина. Да отидем нейде в пустинята, да речем, в Каракум с ограничен запас вода и да постоим там, в пясъците, няколко дни. Струва ми се, че за това трябва да се помисли. Сега се разбира: в алпинизма за нас има още маса "бели петна". Ако тук, на 36-37-и паралел се задъхваме, какво ще бъде, когато ни повикат някъде в Перу или Еквадор? Да ни предложат да се изкачим например на Чимборасо? А от този връх, ако застанеш на пръсти, може да се види екваторът. Мислиш, че там изкачванията са невъзможни? Възможни са... Всичко е възможно, ако не днес, утре.
- Трябва да се поговори за такива тренировки. Вие сте прав...

Не довърших. Отвори се вратата. На прага стояха Гракович и Онишченко. Черни, обрасли лица, помътнели, опитващи се да се усмихнат очи. Изплашени от тяхното появяване, почти в един глас запитахме:
- Какво се е случило? Къде са момчетата?
- Всичко е нормално - отговори Слава. - Момчетата са по маршрута. Дайте да седнем и донесете ведро вода.
"Ведро вода" не им дадохме. Накарахме ги да потърпят няколко минути и ги напоихме с чай.

- И така, какво стана там? - попита Абалаков.
- Нищо особено - заговори Валентин. - Бихме могли да продължим изкачването, но с водата е зле. Не сме си направили сметката. Остана малко, за всички не би стигнала. Поговорихме и решихме, че в този състав групата не може да се движи по-нататък. Въпрос за това, кой трябва да слезе, не се постави всъщност. Остават, разбира се, Серьожа Бершов, Майк Уорбъртън и Толя Непомняшчи, тъй като той е и "средство" за преодоляване на езиковата бариера. Слава прие това решение и тръгнахме надолу.
- Уверен съм - каза Слава, - момчетата сега ще стигнат. Най-тежкото е назад, по-нататък ще бъде по-леко. Не в смисъл на катерачна техника - там още ще срещнат твърде сложни участъци. Но това не е преграда, майсторството у момчетата стига. Главното е, че групата сега вече е навлязла в нужния работен режим, и струва ми се, че започва да се пригажда към тези дяволски термоусловия. А пък ние...
- Мавърът си е свършил работата - прекъсна го Гракорич, - мавърът може да си върви.

Разбирах Валентин. Недоволството му се отнасяше само към съществуващите порядки, съгласно които нито Онишченко, нито Гракович могат да се смятат покорители на Ел Капитен. Макар че Валентин още от самото начало взе върху себе си най-тежката работа, осигури успешния труд на партньорите. Ролята на Онишченко и Гракович ми напомняше ролята на ракета-носител (или поне на една от нейните степени), която извежда кораба в орбита. Що се отнася до Онишченко, той бе ръководител на групата и неговата тактика - умното определяне на щурмовата тройка - обезпечи успеха.

Отново сме на "наблюдателния пункт". Сега сме четирима. Въпреки ранното утро е пълно с народ. На съветските алпинисти им предстои днес да преминат твърде труден участък - за това знаят мнозина, тъй като местните вестници дават сведения за всеки работен ден на нашата група. Между наблюдателите има много познати алпинисти. С нас е Алън Стек.

В обектива е нашата тройка. Момчетата се занимават с въжетата, готвят се за тръгване. Съдейки по всичко, пръв се кани да върви Бершов. Вглеждам се в релефа на стената и в това време чувам гласа на Онишченко. Лениво, с някаква пееща интонация, той казва:
- Според мен господ е изпробвал на това късче от стената нов модел ютия. И съдейки по всичко, е останал доволен.
Алън, решил, че репликата на Слава се отнася до него, гледа очаквателно към Гракович. Валентин превежда, и струва ми се, сполучливо. Алън се смее, кима с глава:
- Да, да! Май че нова. Всичко останало е изгладено не така добре.

В описанието на маршрута е казано, че този участък се преминава без употребата на клинове. Но не си представям как може да се направи това. Гледам към Валентин:
- Дявол знае! - отронва той.
- Нещо не е в ред... - произнася Виталий Михайлович.

На терасата най-сетне пристъпват към работа. Серьожа се придвижва нагоре. Върви леко, засега все още има за какво да се захване. Отклонява се вдясно. Още по-вдясно, още... Всичко е логично. Микроструктурата на стената подсказва именно такова движение. Но. .. Край. Микро- траверсът се е изчерпил. По-нататьк няма смисъл.

Това ми напомня някаква шахматна илюзия: в главата изведнъж се е мярнало красивото начало на комбинация, хващаш се за нея и изведнъж си изясняваш, че няма никаква комбинация, по-нататък е задънена улица. . . Но това сравнение куца. Тук няма и не може да има илюзия, тъй като пред мен не е начинаещ играч, а гросмайстор. Трябва да има продължение. Бершов е намислил нещо.

Той спира и дълго стои, като се вглежда в някаква точка. След това, без да откъсва поглед, с привично сляпо движение откачва от поясния карабинер малък металически предмет...

Вляво от мен се раздава тревожен възглас и кратка английска реплика. Разбирам я и без превод.
- Край! Сега той ще забие ролплъгов клин и маршрутът ще бъде похабен! - саркастично казва Алън.
"Това не може да бъде! Това е невъзможно! - ми се иска да викна. - Серьожа никога няма да направи това. В него има достатъчно не само порядъчност, но и просто ум, за да не направи това. Тук в края на краищата не стои въпрос на живот и смърт." Но мълча, именно поради това, че съм уверен в правотата си и не искам да изпреварвам събитията.

Сега се вижда: в ръцете на Бершов е малка втулка с халка. Сергей я поставя в намерената от него малка напречна цепнатина и за здравина чука с чука.
- Страхувам се, че тази втулка влезе много лесно - продумвам хрипкаво.

Но тук са алпинисти. По техните тревожни лица може да се съди, че те разбират това не по-зле от мен.
Човекът горе също знае това. Но изход няма. И през ум не му минава да употреби ролплъгов клин. За него това е невъзможно, както е невъзможно, да речем, да повреди чужда ценна книга със забележки с мастило. И всъщност той така е възпитан. На Алън му е неловко. Той преживява своята грешка - крие очите си и даже отива настрана. Той действително не би трябвало да мисли така за АЛПИНИСТА! Алпинистите биват всякакви? Биват. Но всякаквите - това не са алпинисти, това са просто хора, които се изкачват в планините. (Аз често подменям един синоним с друг - само писаното да бъде по-гладко.)
Бершов закача въжето и започва да се притегля.

Струва ми се, че се раздава щракане, макар че на такова разстояние е невъзможно да го чуеш. Затова пък добре се вижда как втулката изскача като тапа от гнездото. Сергей прелетява метър и половина-два и се задържа. Струва ми се, че толкова и в същото направление прелетява и моето сърце...

Още един опит. Отново притегляне и. .. отново откъсване. Този път по-страшно - Сергей пада на не по-малко от 8 метра. Осигурява Толя. Като се напряга, приведен на две, опирайки се с крака в камъка, той приема удара, накланя се напред под неговото въздействие, но издържа.

Бершов отстъпва - както разказваше след това - за пръв път в своя алпийски живот. Сменя го Майк Уорбъртън. Същата операция и същия резултат.
Още един опит. Отново откъсване - опасно, дълбоко. Майк се клати на въжето и вика нещо.
Бершов и Непомняшчи го изтеглят на терасата.

Откъсвам очи от тръбата и гледам към Алън. Той свива рамене.
-Не разбирам тези момчета! - казва той. - За какво са им потрябвали тези опасни експерименти?!
- Защо експерименти? Какви експерименти? - пита Гракович.
- Не трябва нищо да се измисля, този участък е нужно да се мине по обикновения начин...
- Нищо не разбирам - сепва се Онишченко. - Валентин, ти чувал ли си там, горе, за обикновен начин?
- Уви, не. Алън, какво имаш предвид под обикновен начин?
- В джоба на Майк трябва да има "раци". Той знае, че без тях е невъзможно да се премине. За това е казано в инструкцията.. . Мислех, че това е инициатива на Бершов - да направи опит да премине с галоши. Възможно е той да иска да ги рекламира като алпийски суперобувки - шеговито добави Стек.

А в този момент горе Уорбъртън потвърждава правдивостта на своя патрон. Майк изважда кукичка, прилична на риболовна, и я предава на Сергей. Американците я наричат "небесен клин". Острият край от легирана стомана държи добре, закачайки се даже на едва уловима с око милиметрова издатина.

Сергей подновява изкачването. И сега, идвайки до злополучното място, го преодолява с артистична лекота за няколко минути.

Не ми излизаше от главата въпросът: защо Майк премълча за "раците"? Колкото повече мислех, идвах до извода: от алпийска дързост, от желание да опровергае традиционното отношение към този участък, да докаже, че невъзможното е възможно. Той е оценил изключително високо алпийския талант на Серьожа (след това те станаха големи приятели) и е решил да не изпусне редкия момент за съвместна работа с най-силния алпинист. Младият американец е счел, че е по-добре да скрие за съществуването на "раците" - нека, значи, мисли, че другояче тук не може да се мине. Това ще увеличи неговата упоритост.

По-нататък нищо особено не се случи. На шестото денонощие групата излезе на върха и в същия ден благополучно слезе долу.

Шест денонощия не е рекордно време за Ел Капитен. Имаше американци, преминали го много по-бързо. Обаче, ако се вземе предвид, че момчетата бяха "прочели маршрута от пръв поглед", изкачването трябва да се смята за прекрасно постижение на съветския алпинизъм.

С Ел Капитен завърши деловата част на нашето посещение в САЩ. Трябва да спомена още и за това, че в северните Каскадни планини, недалеч от Сиатъл, нашата четворка - Онишченко, Гракович, Бершов и Непомняшчи, заедно с известния американски алпинист Алекс Бертолъс се изкачи по нов маршрут на връх Бананза. Това изкачване по това време беше единствената премиера на съветските спортисти в чужбина. След това узнахме, че Алекс Бертолъс дълго "пазил" този път за себе си. Но сега решил да го "подари" на съветските гости. Ще кажа без всякакво преувеличение: това е голяма жертва!

Алекс определил оптимистичен по негово мнение срок: три денонощия. Групата се изкачи на върха за девет часа.
В Денвър ни прие гостоприемно видният алпинист на САЩ Боб Крег. В Сиатъл бе вече познатият на читателите Питър Шонинг. Той се оказа изключително гостоприемен домакин и освен всичко друго ни предостави възможност да покараме водни ски на езерото Уошингтън. Тук също бяхме на гости при родителите на загиналия в Памир Хари Улин. Те ни приеха като близки хора и си спомняха безкрай за вниманието и грижите, с които ги обкръжавали в Съветския съюз.

На всички тях, както и на Ди Моленар или, както той се наричаше, Дима Мелников - прекрасен алпинист, художник, картограф - и на много други, чиито имена, за съжаление не мога да спомена тук, искам да изразя дълбока, искрена признателност, като изпълнявам с това заръката на групата.

След това пресякохме със самолет цялата страна от запад на изток и се приземихме в град Спрингфийлд. Тук се състоя нашата трета среща с президента на ААК мистър Путнъм.

Уйлям Путнъм е весел, остроумен човек, говори добре руски. Той устрои в наша чест голям прием, на който присъствуваха всички членове на източното отделение на ААК. Като представяше някои от тях, той използваше думата "велик". При завършването на тази встъпителна част от срещата той каза:
- С останалите няма да ви запознавам, за да не си помислите, че ги познавам.

След това произнесе реч, в която говори за нас с топлота и симпатия, като се изказа възторжено за нашето алпийско майсторство.

Путнъм съобщи, че ААК е получил много писма, в които американски граждани горещо благодарили на управата на клуба за поканата на съветските алпинисти.

Президентът на ААК покани ръководителя на групата Вячеслав Онишченко, кандидата на географските науки Валентин Гракович, инженер-конструктура Виталий Абалаков и автора на тези редове за ответни речи. Всички изказали се изразиха надежда за продължаване на обмена, за нови срещи.

Статията се публикува благодарение на Диди Андреева


Превод от руски:  Руен Крумов


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 399 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Големи стени:
From Russia with Love
Маршрутът на Jean Christophe Lafaille
Големи стени
Sphinx - Cordillera Blanca, Перу - схема
Живот във вертикала
Първо зимно изкачване на Серо Торе
Лена - руският маршрут на Пти Дрю
Маршрути по Западната стена на Дрю
Сърдитата кукумявка и страната на мармотите
Без да си окачен на конци - интервю с Алекс Хонълд


Важни новини !!!


  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива разходите по направените транзакции и същевремено получавате c ...
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два предишни опита за изкачване на Ел Кап изцяло свободно соло с въже са направени до сега. Те също бяха по Freerider като съответно беше ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребителското си име 3. Да отидете в страницата на класацията - htt ...
  • 01/06/2006

    Скиор оцелява след 2600-футово падане на Denali

    коментара


    Ed Maginn се търкаля половин вертикална миля надолу по маршрута Orient Express на Denali последната седмица, но оцеля с малки наранявания. 33-годишният, изключително опитен ски алпинист от Юта, се спуска от 20,320-футовият връх с двамата си партньори и преодолява на ски около 1,000 фута от Orient Express, един дълбок снежен улей, който е успореден на Upper West Rib, когато изведнъж пада по време на едно ...
  • 16/08/2013

    Кирил Николов покори петте най-високи върха в България за по-малко от 23 часа

    (1) коментара


    Кирил Николов покори петте най-високи върха в България за по-малко от 23 часа
    Сребърният медалист от европейското по ориентиране от 2012 г. Кирил Николов-Дизела завърши успешно предизвикателството "Пет върха". Най-добрият български планински бегач покори за по-малко от 23 часа петте най-високи върха в България. В 18.14 часа Николов пристигна на финалната точка в "Драгалевци". "През следващите няколко седмици не искам да бъда близо до планина", бяха първите думи на ориентировача.
  • 29/10/2013

    Kilian Jornet разби рекорда за изкачване на Матерхорн

    коментара


    Kilian Jornet разби рекорда за изкачване на Матерхорн
    Каталунския планински бегач Kilian Jornet тича нагоре и надолу по Матерхорн започвайки и завършвайки в градчето Breuil-Cervinia, Италия за удивителните 2 часа и 52 минути отиване и връщане. Jornet би предишният скоростен рекорд с 20 минути, който беше осъществен през 1995 от италианецът Bruno Brunod.



Последни новини !!!


  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 03/12/2016

    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight

    коментара


    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight
    Двуосният Black Diamond Camalot ™ беше създаден през 1987 и това беше революция в света на катеренето. Но сега отново екипът на BD се опита да предефинира стандарта на това осигурително средство. Какъв е резултатът? Един изцяло нов Black Diamond Camalot™ Ultralight - сега с 2 ...
  • 07/11/2016

    Новата седалка Black Diamond Zone

    коментара


    Новата седалка Black Diamond Zone
    Новата седалка Black Diamond Zone е създадена предимно като най-висок клас седалка за спортно катерене, но също така има халки за закачане на инвентарници за ледено катерене, което я прави подходяща и за други типове катерене. Технологията Fusion Comfort увеличава комфорта в ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...
  • 03/04/2008

    Снимки от Кавказ

    коментара


    Галерия със снимки от Кавказ.


Petzl


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2017

Sitemap