Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Моите Планини - Част Пета



Валтер Бонати  |  Редактирана на 07/07/2011


[b:996da9e8][url=http://verticalworld.net/articles/article.php?id=409]КЪМ ЧЕТВЪРТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url]

ЮГОЗАПАДНОТО РЕБРО НА ДРЮ

Предисловие[/b:996da9e8]

Идвайки в Шамони откъм очарователната долина Арв, окото на туриста бива привлечено като в кръгозорно пано от изгледа, който обхваща един от най-суровите и фантастични алпийски декори: огромни ледници и снежнобели хребети, образуващи короната на Монблан, неповторимия декор на острите Егюй дьо Шамони и накрая съвършения сребърен конус на Егюй Верт, който, гледан отдалеч, изглежда като единствен зъбер, подаден из снежните хребети с голяма фронтална стена от стръмни скали. Но колкото повече го приближавате, толкова повече върхът Егюй Верт сякаш се преобразява — заснежените му профили стават по-заоблени и равни, отдръпват се като че ли да изложат на показ онова, което скриват отдалеч. В тази инверсия на панорамите, докато Егюй Верт създава впечатление, че се отдалечава, една голяма розовееща скала добива огромни размери, за да плени с демонична сила онзи, който я съзерцава. Това е Дрю — „истински френската планина, най-бляскавият бисер в диадемата на Шамони, гордост и постоянно предизвикателство за шамонците, върхът, всяващ отчаяние в погледа на алпиниста". Така го определя Анри Бренсо, един от най-ревностните почитатели на Дрю.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:996da9e8]Егюй Верт в ляво и Дрю в дясно

Снимка:Wikipedia[/i:996da9e8]

Три стени, три изкачвания, три епохи в развитието на алпинизма синтезират същността на Дрю. Ако искаме да опишем накратко неговата алпийска история, не бихме намерили по-подходящи думи от казаните в третия том на пътеводителя „Вало", който започва така: „Гигантска скална пирамида върхът Дрю е едно от безспорните чудеса на масива Монблан. Той се образува от два съседни върха — Гран Дрю (3754 м) и Пти Дрю (3733 м), който би могъл да бъде считан за обикновено рамо на Гран Дрю, ако историята не бе решила да ги раздели от Бреш де Дрю (процепа между двата Дрю — 3697 м).

На 29 август 1879 г. Ж. Е. Шарле-Стратон, П. Пейо и Ф. Фолите „отбелязват знаменателна дата в историята на алпинизма", като изкачват за пръв път Пти Дрю по южния му скат. Този маршрут и до днес представлява обичайния път към този връх, като същевременно представлява класически алпийски тур.

На 31 юли и 1 август 1935 г. П. Ален и Р. Лененже, побеждават първи 850-метровата северна стена на Дрю, решавайки един от най-големите и оспорвани проблеми на модерния алпинизъм и опровергават нарицателното „невъзможно", дадено от Грело и Рош през 1932 г., след като се спускат на рапел отгоре до долу по цялата стена. „Превземането на тази стена отбеляза важна дата в историята на алпинизма. Идващо след победата над южния гребен на Егюй Ноар дьо Пьотере и северната стена на Гранд Жорас и това изкачване получи по-редното название на „най-труден тур", на веригата и го запази до 1937 г."

От 1 до 5 и от 17 до 19 юли 1952 г. четири от най-изтъкнатите имена на френския алпинизъм — Г. Маньон, Л. Бернарднни, А .Дагори и М. Лене, побеждават в две изкачвания — второто последвало след двадесет дни — страхотната западна стена на Дрю, висока цели 1100 м. „Това грандиозно и изключително трудно изкачване по извънредно отвесната стена, изискващо атлетически качества от катерачите... представлява голяма победа и бележи знаменателна дата в историята на алпинизма."




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:996da9e8]Егюй Дрю или само Дрю на залез слънце

Снимка:Marten Larsson (Flickr) [/i:996da9e8]

Малко други стени са били толкова оспорвани както западната страна на Дрю. Проблемът, който представляваше нейното изкачване, беше достатъчно очевиден, за да бъде пренебрегнат, но същевременно така отчаяно смел, че да обезкуражи всеки, който се стремеше да покори тази стена. Около нея се изгради мит за непристъпността й и убеждението, че подобно начинание е наистина абсурдно. Би могло да се кажат много неща по този въпрос, но измежду всички дефиниции най-точно постигаща същността на проблема по мое мнение е онази, която четем в книгата на Пиер Ален, победителя на северната стена на Дрю. Още в момента, в който увенчава това свое неповторимо изкачване, когато окото му пада върху профила на близката западна стена, той чувствува, че трябва да я прецени по следния начин: „Вдясно погледът потъва в дълбините на западната стена на Дрю. Там отвесът на скалите е наистина страхотен, прекъсван тук-там от огромни навеси. Цялата стена е съставена от петдесет до стометрови плочи, чиято повърхност е идеално гледка без най-малката пукнатинка и представлява истински пример за невъзможното. Тук алпинистът губи правата си и само клинове, циментирани в провъртени в скалата дупки или друга процедура могат да му помогнат. Но това вече не би бил алпинизъм, а каменарска работа в планината. По този начин може да се постигне всичко -даже построяването на зъбчата железница." Ако не познаваше автора на тези думи, човек би ги изтълкувал неправилно, в смисъл, че подобна преценка е била внушена от чувството за самозащита на човек, който нежелаейки и неможейки да се реши на подобно начинание, е търсил с цитираните думи приемливо извинение преди всичко пред самия себе си, за да се освободи от магическото притегляне на тази стена. Но това са думи на Пиер Ален, авторитетен създател на цяла школа във френския алпинизъм и преди всичко човекът, който не се поколеба да застане лице с лице с неизвестностите на най-сложния алпийски проблем на момента, „привлечен от непостижимата стройна снага на Дрю и непристъпността на неговата северна стена". Същевременно ясно е, че Ален никога не би си представил, че подобна стена би могла да бъде победена с ортодоксалната алпийска техника, без прилагането на споменатите от него инструменти, към които той с право се отнася с пренебрежение. От неговите думи надниква една голяма истина, която аз споделям и която искам да подчертая — катеренето на стени посредством циментирани клинове и други подобни начини престава да бъде алпинизъм. По този повод бих искал да се спра накратко на моята концепция за алпинизма, която е в основата на всяко мое начинание, за да стигна до лично мои изводи и заключения. Изкачването, когато не представлява изследване и материално завладяване на определена географска точка, каквито бяха например победите над Чомолунгма, над К2 и други, трябва според мен да представлява преди всичко мотив за действие сред фантастичната среда на планината, за да си доставим силни преживявания и побеждавайки природата да се издигнем на висотата на вътрешните ни завоевания, диктувани от собствения ни дух. Оттук следва, че средствата за катерене са условия, които катерачът в унисон със собственото си алпийско съзнание си поставя, за да постигне целта. Естествено „средство" за катерене, което напоследък е предмет на всеобщ интерес в алпийските среди, е твърде субективно понятие, за да може да има еднаква стойност за всички алпинисти. Нека тогава да заключим, че всички средства за катерене могат да важат, или по-право да бъдат оправдани до момента, в който не нарушават необходимото равновесие между физическото и духовното постижение в изкачването.

[i:996da9e8]Бележка: Пиер Ален е човека развил болдър катеренето във Фонтенблю, също така е и един от хората измислили специалните обувки, които наричаме еспадрили сега и с които катерим сега. Като разбира се той го е правил през 1930 доста преди Джон Гил, но го е правил по скоро с цел тренировка за големите алпийски стени.[/i:996da9e8]

Що се отнася лично до мен, още от първите ми стъпки в алпинизма винаги съм спазвал правила, които, задоволявайки напълно моите аспирации, бих възприел е цел да извая върху тях принципите на моето алпинистко съзнание. Що се отнася по-специално до средствата за катерене, можех да приема употребата на нормални клинове и, обратно, да възприема модерните ролплъгови клинове или направо най-новите открития на алпийската техника. Аз обаче предпочетох да възприема онази форма на алпинизъм и онези средства за катерене, които ми позволяваха да се справя с която и да е стена, без обаче предварително да съм си осигурил победата над присъщите й трудности и без да се лишавам от огромното удоволствие, което ми доставя чувството, че съумявам да ги преодолея. Или с други думи, предпочетох класическата алпийска формула както що се отнася до намеренията, така и до средствата, с която Комичи и братята Димаи победиха северната стена на Чима Гранде ди Лаваредо, Хекмайр и другарите му — северната стена на Айгер и свръзката на Касин — северната стена на Гранд Жорас. И ако трябва да обясня тези мои думи с практически пример, нека вземем описаната вече северна стена на Чима Гранде ди Лаваредо, чиято дръзка красота привлича непреодолимо алпиниста. Докато без клинове е невъзможно да се изкачи тази стена, то с нормалните клинове човек може да поеме риска и да я победи, ако, естествено, алпинистът приложи добре и умело своята ловкост и смелост. Използувайки обаче „разширяващи се" (ролплъгови) клинове или нещо от този род, което по същество се приближава до споменатите циментирани клинове, то тогава нещата се променят съществено. Чувството за неизвестността изчезва почти напълно, а също така и самата проблематичност на изкачването, както и чувството за „невъзможното". Все едно когато само ги носим на дъното на раницата си по време на изкачването, заричайки се да не ги употребяваме, защото самият факт, че можем да ги употребим всеки момент, обръща с главата надолу духовните ценности на катерачеството. Това естествено важи преди всичко за чисто скалните турове при които е по-лесно да се прибегне до употребата на подобни изкуствени средства. Що се отнася до заледените или смесени турове, изгодата от изкуствени средства отпада от само себе си, защото този род трудности не могат да бъдат преодолени със съществуващите изкуствени средства. В основата на подобни изкачвания лежи преди всичко необходимостта да се познава задълбочено високата планина, знанието да се преценява правилно всяка нейна характерна черта и не на последно място да се действува абсолютно разсъдливо, за да се предотвратят евентуални непоправими нещастия. От това (а тези разсъждения са валидни както от морална, така и от спортменска гледна точка) се разбира, че не съществува пробиване на скала, което да може да замести тези качества на автентичното алпийско умение. Не съществува например „ролплъгов клин, който да може да намали истинските трудности на катерене като това по северната стена на Матерхорн (Червино), или на тура Ла Поар към Монблан. От друга страна подобно нещо би представлявало неуважение към онези, които прокараха първи с чисто спортен дух тези знаменити турове и които заслужават да бъдат уважавани.

За да приключа това отклонение от темата, ще кажа, че одобрявам без друго прогреса в областта на средствата за катерене дотолкова, доколкото той допринася за разширяване на границите на алпинисткото дръзновение. Същевременно обаче си давам сметка за опасността от дегенериране на алпинизма, която този прогрес може да причини. Вярно е, че крайната опасност изисква прилагането на крайни средства, но къде е мярката кога опасността е толкова крайна, че да изисква прилагането на крайното средство? И какво се разбира под крайни средства? Нищо не е абсолютно, всичко е относително по отношение на тази субективна алпинистка съзнателност, че, както вече казах, всеки катерач трябва да я формира сам за себе си, считайки винаги катеренето в планината със съответните технически средства като условие за постигането на духовни победи.

Но нека се върнем на западната стена на Дрю. Тя е от онази категория стени, конто винаги налагат проблема за изкачването им на всеки, който ги е погледнал веднъж. Подобно да кажеш, че минаваш и там където не може да се мине. стига да имаш добри мускули. Виждаме, че по този начин се нарушава онова равновесие между физическото и духовното постижение, като се дава предимство на материалната страна на нещата. Бих казал, че по този начин се убива душата на катеренето. То се превръща в цел сама за себе си, брутална и стерилна, поради което трябва да бъде отхвърлена. Казал бих, че до същата стерилност на катеренето се стига не само чрез действителното прилагане на тези средства, но даже и нещо се случва и на обикновените туристи, защото самият факт, че гледайки стената, те почти винаги усещат, че им се завива свят, означава, че макар и несъзнателно, са се отдали да премерят силите си с нея, виждайки се застанали над нейните шеметни пропасти. Върхът Дрю, който бе последният голям нерешен алпийски проблем, се превърна след войната в цел номер едно на алпинистите от днешното поколение. Излишно е да казвам, че и аз жадувах да премеря силите си с нейните склонове, но обсадата от страна на французите беше такава, че предпочетох да се задоволя да следвам многобройните им опити.

През лятото на 1952 г. дойде френската победа. Това без съмнение бе едно ценно начинание, макар че (и поради това бе критикувано) бе осъществено на два етапа. Заедно с третата и последната стена на Дрю падна и последният голям мит за непрестъпността на Алпите. И то не с помощта на циментирани в стената клинове, а само с нормалните средства за катерене, същите, с които класическият алпинизъм разреши най-големите проблеми, пред които го изправяше планината.

Що се отнася до мен, никога не бях си представял, че победата на французите ще ми донесе двоен мотив за радост първо, защото тяхната победа бе победа и за всички катерачи, следващи моята концепция за алпинизма, и, второ, защото французите, макар че преодоляха западната стена на Дрю, в никакъв случай не бяха решили проблема за великолепния й склон, който гледа към Монтанвер. Без съмнение техният тур следеше определена логика, но беше така страничен — на самия край на северната стена, че това в същност изтъкна още повече на преден план проблема за изкачването на нейното югозападно ребро — онази идеална структура, която, откроена на фона на шеметната пропаст на западната стена, доминира стройна и могъща над целия западен склон на планината и я характеризира. Така че все още липсваше идеалният тур за идеалната стена.

Лятото на 1953 г. Година, изпълнена за мен с алпийски успехи, но и с душевни колебания и терзания, същите, които по-късно ще допринесат у мен да узреят решения, изменящи коренно моето съществувание.

Подчинявайки се на мощен импулс да се откъсна от всекидневието, в петък на 31 юли следобед нарамих раницата и потеглих без определен маршрут. В последния момент реших да отида в Курмайор. Пристигнах привечер и се отправих наслуки към долината Вени, притеглен може би от върха на Монблан, огрян от едва подалата се сред дъждовните облаци луна. Бях сам и не търсех нищо друго освен да се потопя в онова блажено чувство за спокойствие и яснота, което винаги ме обзема, когато съм сред планината, вглъбен в себе си. Именно това интимно и благотворно отпускане, което търсех в планината, ме накара да пренощувам под звездите в една благовонна борова горичка точно срещу Монблан. На сутринта почувствувах нужда да се приближа още повече към този връх и крачка по крачка, вглъбен в мислите си, следобед на първи август се намерих на челото на пик Екл в сърцето на масива на Монблан, сред една от най-подчертаните и диви панорами на високата планина. Там долу под мен миналата година беше скътан като орлово гнездо малкият постоянен алпийски лагер Лампуняни, но може би суровостта на планината не можеше да понася неговото присъствие, така че през една нощ голяма лавина го смачка като орехова черупка. При тези нещастни обстоятелства загинаха двама алпинисти.

Седнал на един дънер сред скалите, заобиколен от абсолютната тишина, която обгръща тези височини, изживявах миг след миг живописния слънчев залез над отсрещния Гран Парадизо, след това падането на мрака и спектралното преобразяване на планината под лъчите на луната. Така сред тази нощна омая на височина 4000 метра прекарах унесен втория бивак.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:996da9e8]Гран Парадизо

Снимка: Luca Baldassarre[/i:996da9e8]

В тържествената атмосфера на тази нощ върху високия подиум на пик Екл, окачен сякаш между небето и земята, ми се стори, че изживявам божествени мигове и моята мисъл, най-сетне освободена и очистена от проблемите, терзаещи човечеството на четири хиляди метра под мен, можеше да броди в безкрайността, откривайки нови цели, нови идеали.

На следващата сутрин, когато слязох в долината, се чувствувах обновен, укрепнал и готов да щурмувам най-привлекателния от върховете, които бяха виждали очите ми. През тази нощ бях почувствувал, че е дошло времето да премеря силите си с югозападното ребро на Дрю.


[b:996da9e8]Изкачването[/b:996da9e8]

Призори на 15 август 1953 г. Маури и аз изкачихме задъхани заснежения конус под западната стена на Дрю. Сред абсолютната тишина на зората, още скрит за слънчевите лъчи, Дрю приличаше в здрача на заспало чудовище. Тихо, сякаш внимаващи да не нарушим тази приказна атмосфера, се обвързахме с въжето и се впуснахме в голямото приключение. Още началото бе трудно. Изкачихме с мъка една отвесна четиридесетметрова плоча и излизахме в устието на мрачен и заледен кулоар между скалите, чийто изглед не бе далеч дружелюбен. Тук именно Дрю развихри гнева си, насочвайки всичко онова, което пада отгоре по закона на гравитацията, откъснало се от високата хиляда метра отвесна стена. Изключително стръмни заледени улеи се редуваха с гладки гранитни плочи, на места разръфани от каменопади. Именно страхът от подобни свличания и каменопади караше кожата ни да настръхва и ни принуждаваше да се държим колкото се може по вдясно по трудните скали.

До средата на стръмния кулоар пътят ни съвпадаше с маршрута на французите, а останалата част беше в зоната на югозападното ребро. И когато стигнахме до тази точка, разделихме се с неудоволствие със сигурните и гостоприемни долни тераси на западната стена, за да продължим по нашия изневеряващ кулоар, за който така и не знаехме къде ще ни изведе. Изкачването продължи през цялата сутрин в атмосфера на психично напрежение, а веднага следобед избухна страхотна буря, която ни закова на място, изливайки върху ни потоци вода.

Облегнати гърбом на стръмните стени на Флам дьо Пиер, подали само носовете си от спалните чували, очаквахме да спре халата, която продължаваше да бушува със страшна сила. Бяхме стигнали до широкия амфитеатър, в който дълбоките гърла на Дрю се събират с тези на Флам дьо Пиер, за да се превърнат малко по-долу, откъдето бяхме дошли, в една обща тясна и хлъзгава фуния, която се излива върху ледника през една пропаст, дълбока четиристотин метра, фуния злокобна, студена и потискаща, издълбана от хилядолетните ерозии и преди всичко от дивата фурия на лавините. Около нас не се виждаше нищо друго освен заледени стени, завършващи там горе върху сивата и шеметна грамада на Дрю. Върхът сякаш се издигаше в безкрайността, като се сливаше с мъглите, които поглъщаха челото му. Не само слънцето никога не е прониквало в тази фуния, но даже небето ни изглеждаше така стеснено, че имахме чувството, че сме окачени на стените на дълбок кладенец, в който малко светлина прониква само отгоре през дупка със замъглени и назъбени краища. Само вляво на север се виждаше една тънка ивица небе, което правеше фунията да изглежда още по-дълбока.

Внезапна светкавица освети зловещо планината и страшният грохот, който я последва, разтърси скалите под краката ни. Последва втори гръм, след това трети и още цяла поредица, придружени от гъста градушка, от която скоро потекоха снежнобели барабанещи потоци. Картината беше наистина внушителна и демонично красива — едно изживяване, което си заслужава да бъде почувствувано, ако не за друго, то поне за да добие човек представа до каква степен планината може да бъде дива и необуздана. Не вярвам да има в Алпите друго място като фунията на Дрю, в което да могат да се срещнат концентрирани всички тези всяващи ужас красоти.

Скоро градушката се превърна отново в пороен дъжд, един час по-късно започна нова буря, след това заваля кратък сняг на големи парцали, докато накрая валежът спря съвсем, но, уви, междувременно беше се свечерило и преди още да падне нощта, черен и зловещ облак обгърна Дрю и се спусна почти до нивото, на което бяхме спрели.

Валя през цялата нощ и следващата сутрин. Не беше студено, но ние бяхме напълно подгизнали. Към обед дъждът най-сетне спря, облаците се разнесоха и ние естествено подновихме катеренето, защото въпреки неблагоприятното време мисълта да се върнем обратно въобще не беше минала през ума ни. Да се катериш по отвесните скали на ръба на фунията не е леко и изисква максимално внимание, тъй като често трябва да се минава по тънки, стръмни и отделени от скалата плочи лед. Пресичаме бързо още едно последно заледено гърло и ето ни най-сетне върху жадуваните монолитни скали на нашето ребро. Какво облекчение! Височината е около 3100 м, навлезли сме в сърцето на трасето и от върха ни делят... само(! ! !) 650 м. надвиснали скали. Реброто на Дрю е наистина уникално във всичко — било по форма, било по състав. Скалите му са от чист гранит на едри кристали (протогин), грапав и рядко напукан или набразден от дълбоки пукнатини, които отделят огромни плочи с компактна повърхност и правилни ръбести профили. Първата му част, състояща се предимно от по-светли скали — белег за неотдавнашни срутвания, общо взето, не е прекалено отвесна, макар да изглежда като непрекъснат низ от плочи, вътрешни ъгли, тавани и ребра — всичко много отвесно и трудно за катерене, но често пресечено от големи хоризонтални тераси, докато четиристотинте централни метра, които представляват действителната трудност и които по-на-татък наричам Червените плочи, са повече от внушителни и обезкуражаващи. Стената изглежда невероятно компактна, гладка и с червеникав цвят. Наклонът й е почти абсолютно отвесен и непрекъснат, пресечен само тук-там от слаби издатини и всичко това е короновано отгоре с бариера от огромни тавани и надвеси, някои от които се издават на пет и повече метра.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:996da9e8]Западната стена на Дрю

Снимка: blog.westcoast-mountainguides.co.uk[/i:996da9e8]

Този път наистина не ни вървеше. Едва изминали тридесетина метра и ето че отново заваля. Както предния ден дъждът продължи без прекъсване през целия следобед, та до късно през нощта. Тревожеше ни фактът, че бяхме изяли храната, предвидена за два дни, докато в същност трудното тепърва ни предстоеше. За пръв път почувствувахме, че може би по-добре ще бъде да се върнем обратно. Но сякаш, за да ни се подиграе, следващата сутрин предсказваше прекрасен слънчев ден. Как да намериш смелост да се върнеш? Опасенията, обхванали ни през нощта, сега ни изглеждаха малко убедителни, тъй че решихме да продължим. След три дължини на въжето се намерихме на една тераса, на която ни: очакваше една наистина мистериозна изненада — връзка стари дървени клинове и неначенат пакет сухи смокини, оставени тук кой знае кога и от кого. Наоколо нямаше никакъв друг признак за пасаж, не се виждаше нито един клин да се подава по ъгловите камини над нас, които не предвещаваха леко катерене. Макар че не бяхме чували някой да е опитвал да изкачи югозападното ребро на Дрю, от тази находка стана ясно, че някой все пак се е катерил тук и по всяка вероятност това е била най-високата точка, достигната от тайнствените ни предшественици. Изкатерихме първата десетметрова камина, която ни доведе до друга тераса. Над нея следваше двадесет и пет метров вътрешен ъгъл, завършващ с трудна пукнатина. Тя изглеждаше преодолима, но тъй като имаше вид, че всеки момент може да се срути, на мен ми дойде нещастната идея да я заобиколя отляво. Така стигнах до отвесна и гладка стена, която изкачихме и се намерихме на широка просторна площадка над дълбоката цепнатина, която току-що бяхме заобиколили и съвсем близо до ръба на реброто. Над нас се виждаха негостоприемните отвесни плочи на Големия жандарм, който, гледан откъм Монтанвер, прилича на катерещ се по Дрю огромен гущер. Към тази отчайваща гледка се прибави и пълна деморализация на силите и духа ни.

Опасенията от миналата нощ ни обхванаха отново, засилени от стотици други страхове, както и от умората и потискащата ни околна среда. Това са моменти, в които е трудно да се определи къде свършва мъдростта и започва слабостта, онзи краен страх, който се стремим да скрием, търсейки приемлив повод, за да оправдаем неизбежното ни оттегляне от борбата. В такива моменти вътрешното терзание е по-трудно поносимо от каквито и да било трудности, пред които ни изправя планината. От друга страна, в нашия случай тази вътрешна борба въпреки целия ни ентусиазъм и подготовка бе мотивирана от много важни съображения, които на следващия ден ни показаха, че нямаше защо да съжаляваме, че се бяхме предали. Възхитих се дълбоко в душата си от Маури, който има пръв смелостта да произнесе съдбоносното: „Да се връщаме!"

Хвърлихме още един тъжен поглед към непостижимия Гущер, отправихме последен безмълвен поздрав към Червените плочи, които ни изглеждаха още по-нереални, и започнахме да се плъзгаме един след друг на рапел по двойните въжета, които не след дълго ни свалиха върху една удобна тераса в основата на реброто. За този ден това ни стигаше. Остатъка ще спуснем утре, когато нощният студ скове камепопадите, конто през целия следобед се стоварваха с гръм във фунията и пропадаха в стръмния кулоар.

Следващата 1954 г. бях ангажиран в италианската експедиция в Хималаите за завладяването на К2, върха, който без съмнение ми достави най-интензивните преживявания през живота ми. Лятото на 1955 г. обаче ме свари в силна душевна депресия. Искаше ми се да забравя преживяното на К2, толкова различно от онова, което си бях представял, и да залича завинаги в себе си спомена за оная ужасна нощ в бивака на 8000 м, която продължаваше да ме преследва като кошмар. Унизително е като си помисля, че през този сезон осъществих някои доста трудни изкачвания като тези на Бар де з'Екрен, Ел Фроад, Мейе, пик Кулидж и други, почти без да се ангажирам морално и не по моя инициатива, а повече професионално в качеството на планински водач. Къде изчезнаха идеалите, ентусиазмът и желязната воля от миналите години? Като си помисля, че планината представляваше за мен единствено основание за живот и че станах професионален водач само за да мога да живея сред нея, съпоставянето с тогавашното ми състояние бе наистина драматично. И това не беше всичко. Стигнах даже дотам, че реших да тръгна повторно по тура за реброто на Дрю, нещо, което нямаше вече за мен такава цена, а просто за да приключа и това мероприятие, вече започнато и оставено по средата.

Този път бяхме четирима: Маури, Оджони, Аяци и аз. Още призори на 25 юли 1955 г., едва стигнали до конуса и преди още да бяхме започнали щурмуването на Дрю, се наложи да тичаме като луди към една голяма скала, за да се скрием от стоварваща се по стръмния кулоар маса камъни. Остатъкът от деня премина в трудно катерене без големи изненади. Привечер обаче в момента, в който стигнахме на известните ни вече първи плочи на реброто, ето че започна да вали! Как да не си помисли човек, че Дрю ни е сърдит и ни погажда нарочно тези номера! С мъка успяхме да се устроим и четиримата на бивак върху малката тераска в подножието на пиластъра. През цялата нощ валя дъжд и сняг и в бездната непрекъснато се срутваха камъни и ледени блокове, които често профучаваха на косъм от нас.

И на следващата сутрин никой не продума за връщане. Към десет часа, използувайки едно временно изясняване, решихме да се изкачим колкото се може по-високо и там, защитени под някой надвес от каменопадите, да дочакаме времето да се оправи. Но ето че изкачили няколко дължини на въжето, дойде нова изненада — заваля мокър сняг на едри парцали тъкмо в момента, в който бяхме в най-трудните пасажи, така, че трябваше да мине доста време, докато ги превъзмогнем. Накрая, след два часа катерене от мястото на бивака, стигнахме до фамозната малка площадка с тайнствените клинове. Тук се напъхахме отново в спалните чували и скупчени един до друг, започнахме да изчакваме какво ще ни предложи времето. Бяхме мокри до кости, но поне бяхме доволни, че бяхме защитени срещу падащите отгоре камъни. Целия следобед прекарахме неподвижни и единственото ни развлечение беше да изтърсваме в пропастта от време на време натрупания върху чувалите ни сняг. Така дочакахме втората нощ и в момента, в който бяхме започнали да се унасяме в сън, планината внезапно се разтърси от безкраен страшен рев и грохот, който раздра мрака. Ужасени и неспособни да помръднем и да разберем какво става (както ще споделим след това помежду си), имахме чувството, че пропадаме в бездната заедно с планината. Едва след като всичко се успокои си дадохме сметка за случилото се и на сутринта предположенията ни се потвърдиха. Току под нас бе станало чудовищно срутване, изсипало се в стръмния кулоар, който бе като преоран отгоре до долу. Известно е, че по Дрю срутванията са чести, но подобно земетресение преживявах за пръв път. Да се благодарим на спасителната идея, която ни качи тук горе, далеч от ада!

Снегът продължаваше да вали.
Още на разсъмване бяхме готови за слизане. Започна серия от безкрайни спускания на рапел, действително мъчителни и често бяхме на косъм от смъртта. Тераската, на която бивакувахме първата нощ, беше напълно преобразена от катаклизма на снощното срутване, а заледената стена край нея беше напълно пометена от огромната маса скали. Всичко, което очите ни успяваха да видят през мъглата, беше буквално остъргано и полирано. Хиляди камъни от различна големина, които свличането беше посяло по пътя си, стояха едва закрепени, готови всеки момент да рухнат надолу или да бъдат повлечени от някой откъснал се отгоре камък. Но ако искахме да слезем долу, единственият път беше през стръмния кулоар, където без съмнение, нямайки друг избор, се излагахме на смъртен риск.

Това, че бяхме мокри до кости, не беше нищо в сравнение с трудностите, които представляваха за нас въжетата — вкоравени и усукани, те отказваха да се плъзгат в карабинерите както по време на спускане, така и когато ги прибирахме. Всеки момент рискувахме да останем без тях и често каменопадите ни изненадваха в момент, в който бяхме увиснали над пропастта сред мъглите! Безброй камъни профучаваха със свистене край нас, удряха се току над главите ни или направо ни докосваха. В същност онова, което стана с Оджони, бе най-малката злина, която можеше да ни постигне при тези обстоятелства. Един отскочил камък го удари по главата. Видях го на няколко метра над мен как се притисна до скалата и кръвта рукна по тила и по лявата му мишница. Покатерих се по въжето до него. Ударът го беше зашеметил и, молейки се да не е много сериозно, го превързах набързо, защото трябваше веднага да продължим спускането. Всяко забавяне ни излагаше на още по-големи опасности.

Към два часа следобед след осем безкрайни часа на лудо спускане най-сетне стъпихме върху ледника на Дрю. Огромният хаотичен куп от каменни блокове и отломъци, струпани по протежение на триста метра върху ледника, свидетелствуваха зловещо за размерите на страшното срутване.

Едва на следващия ден, преди да напуснем Монтанвер, мъглите се вдигнаха дотолкова, че ни позволиха да видим върха на Дрю, безмилостен и неузнаваем под дебелата снежна покривка. Произнесохме ритуалното „Ще се върнем пак!", но що се отнасяше до мен, то аз не бях напълно убеден в това.

Преди да щурмувам Дрю си мислех, че не държа много на победата. Но повторното поражение ми причини голяма морална депресия, която в същност бе последната капка, която преля препълнената с горчивини и разочарования чаша, започнали да се трупат още през последните дни на експедицията на К2 в Хималаите. Моралната ми криза траеше вече доста дълго. От близо година можеше да се каже, че не вярвах повече в нищо и в никого, бях нервен и се карах с всички, дезориентиран и без идеали, често изпадащ в отчаяние без видими причини. С две думи, чувствувах, че не принадлежа повече нито на себе си, нито на другите. Често, когато някой се изпуснеше да спомене, че експедицията нa K2 ме е довършила като алпинист, ме обземаха страшни кризи на плач след които страдах невъобразимо, смълчан и вглъбен в себе си.

Но ето най-сетне и възкръсването. Един ден внезапно бях обзет от луда идея, родена от моралната депресия, и реших да се върна отново на Дрю, да го победя сам, като си наложих да вярвам, че не е истина, че с мен е свършено.

С течение на дните онова, което отначало счетох за лудост постепенно се превърна в слънчев лъч на надежда и вяра и не след дълго стигнах до положение да не мисля за нищо друго освен за това, че трябва да изкача Дрю сам. Многократно се виждах вкопчан в скалите по стръмния му кулоар и по плочите на неговия Гущер и някакво почти чудотворно доверие ме накара да повярвам, че това е възможно и ще се сбъдне. Сякаш някаква магия направи в очите ми леки за изкачване даже Червените плочи. Ще успея ли наистина да се изкупя и да освободя самия себе си?

Започнах да проучвам всичко в най-малки подробности — от съоръженията и екипировката до снабдяването, след което най-сетне определих датата на тръгването. Трябваше да осведомя за това мое начинание поне един от приятелите си, но как? Та нали и най-близкият ми човек би помислил, че съм полудял. Никой не ми беше така близък както проф. Паоло Череза и реших да разкрия тайната си на него. Както съм свикнал, изтърсих му решението си без каквито и да било заобикалки, убеден предварително, че реакцията му ще бъде отрицателна. Но проф. Череза сякаш беше подготвен за подобна новина и далеч не се удиви, когато я чу, а поиска само да му обясня подробно замисъла си, след което, като видя, че всичко е добре обмислено, реши сам да ме придружи до мястото, откъдето щях да започна щурма на стената.

На 11 август вече бях в Монтанвер, готов да се отправя по определения тур, но времето се развали и четири дни валя непрекъснат проливен дъжд.

В два часа през нощта на 15 август най-сетне тръгнах под слабата светлина на едно джобно фенерче. С мен бяха проф. Череза и един наш общ приятел, които щяха да ме придружат до подножието на Дрю. Нощта беше тъмна като рог. От време на време се усещаха обезпокояващи повеи на южния вятър сироко. Призори небето отново се заоблачи и запръска слаб дъжд, но по-късно слънцето надделя и небосклонът се изясни.

Към осем часа стигнахме до началото на стръмния кулоар, който за разлика от миналото изглеждаше необикновено заснежен. Под снега още се подаваха впечатляващите остатъци от срутването, станало преди двадесет дни. Признавам, че не знаех откъде да започна изкачването.

Едва към девет най-сетне реших. Умората ме обхвана още от самото начало. Целият маршрут беше заледен и опасен. Там където снегът не беше успял да се захване поради вертикалността, скалата изглеждаше инкрустирана с ледени гнезда или покрита с тънка предателска корица стъклен лед, последица от лекия студен дъждец, който я беше поръсил преди няколко часа. Носех огромен и страшно тежък товар: 79 клина (осемдесетия го бях загубил из пътя), два чука, 15 карабинера, три стълбички по три стъпала всяка, две въжета по четиридесет метра (едното найлоново, а другото — копринено), една дузина допълнителни и помощни въженца, 6 дървени клина, един ледокоп, храна за пет дни, спиртник, манерка със спирт, дрехи за бивакуване и преобличане, медикаменти, фотоапарат и филми и накрая джобна радиостанция за поддържане на връзка с моите приятели. Бях натъпкал всичко това в цилиндричен сак, който бях поръчал да ми ушият специално за случая. Беше висок почти колкото мен и тежеше 30 килограма. Беше смешно да ме види човек нарамен с него, тъй като беше по-пригоден за пътуване с дилижанс, отколкото за такова катерене, граничещо с невъзможното.

Бях завързал за мен с въже този тежък товар и всеки няколко метра трябваше с мъка да го изтеглям по грапавата и не съвсем отвесна скала. Често триенето удвояваше тежестта му или пък сакът се запъваше някъде, което ме принуждаваше да слизам, за да го откача. Въпреки всичко продължих да се катеря седем часа и след тежка борба успях да се изкача на сто и петдесет метра от изходния пункт. С това започна да вали сняг. Това ме принуди да се върна. Бях победен за трети път, но не отпаднах духом и реших да щурмувам по друго трасе. Още същата вечер се върнах в Монтанвер. Небето отново се изясни.

Облекчих сака, като пожертвувах по-голямата част от хранителните припаси, както и апарата за радиовръзка (който впрочем ми се струваше и без това обиден за моята алпийска етика) и на следващата сутрин, придружен от същите приятели, тръгнах за малкия заслон Шарпоа с нова програма: ще стигна до процепа на Флам дьо Пиер по обикновения път за Дрю. Оттам със серия спускания на рапел на около 250 метра по насрещния скат ще стигна най-напред до фунията на кулоара и през нея до подножието на югозападното ребро. Ако отдолу се окаже невъзможно, тогава ще победя Дрю отгоре.

Намерението ми беше да превозим още същата вечер с колата на проф. Череза товара ми колкото се може по-нагоре към процепа Флам дьо Пиер. Но докато намерим достъп до хаотичния ледник на Шарпоа, загубихме два часа ценно време, което ни принуди късно (вечерта да прекратим опитите си и да оставим материалите още в самото начало на ледника. Падането на мрака сред суровата и студена планина ми навя чувството за безкраен страх. Започнах отново да съжалявам и за пръв път се почувствувах пленник на собствените си решения. Завиждах на проф. Череза, който утре ще се махне от този ад, завиждах и на всички останали хора, които не усещат като мен необходимост да се изправят срещу подобни изпитания, за да осъществят себе си. И докато, на-легнат от тези потискащи мисли, се готвех да се върна в заслона, видях една нещастна пеперуда, отвяна тук от топлата вълна през деня как замахна за последен път с крила и падна на снега близо до мен. „Бедно живо същество, осъдено да умреш сред тази сурова среда, за чието съществуване не си могло даже да предполагаш — помислих си аз. В твоя последен замах виждам почти човешка драма. Кой знае с какъв ужас — мислех си — малките ти очи са наблюдавали залеза на последния слънчев лъч, на внезапната метаморфоза на цветовете, кой знае с какъв ужас сетивата ти са почувствували първите ухапвания на студа, жестоката увереност в настъпването на смъртта като мен, същите съжаления по изгубеното, което няма да се върне. Бедно насекомо, мой брат по нещастие в тези злокобни дебри, където дебне смъртта, колко се чувствувам подобен на теб във всичко! Твоята трагедия е и моя трагедия. Онова, което аз търся да постигна чрез победата над Дрю, е равно на опиянението, което е довело и теб тук, и този връх, който се готвя да щурмувам, не е за мен нищо друго освен онзи последен слънчев лъч, който ти преди малко видя да залязва! Ако утре не съумея да се задържа там горе, очаква ме същата съдба!"

Овладян и развълнуван от тези мисли, не можах да се сдържа, скътах между топлите си длани пеперудата и я отнесох с мен в заслона, на сигурно място.

Последва една страшна нощ. Сърцето ми се разкъсваше от чувствата, каквито може да изпитва само осъденият на смърт в последните часове преди екзекуцията. Малко след четири часа сутринта на 17 август прощаването с приятелите ми беше наистина мъчително. Едва затворил скърцащата врата на за слона, си наложих да се затичам с всички сили към Дрю, за да преодолея слабостите на едно тръгване, от което вече не можех н не биваше да се откажа. Когато стигнах на мястото, където предишната вечер бях оставил багажа, вече започваше да се развиделява. Преминаването през хаотичния ледник се оказа наистина сложно и отнемаше страшно много време. Отначало успях да понеса огромната раница на гръб, но скоро, за да бъда по-свободен в трудните си движения, се принудих да я влача зад мен с въжето през страшен лабиринт от мостове и сераци, за щастие добре замръзнали. Същото ме очакваше и оттатък ледника по протежение на стената на Дрю, която води към процепа на Флам дьо Пиер. Обилният сняг я бе превърнал в стръмна снежна пързалка почти непрекъсната до самия процеп. Поради непрекъснатото лошо време тази година условията на алпинизъм в планината бяха изключително неблагоприятни и това обяснява защо в книгата на заслона Шарпоа до този ден беше записано само едно изкачване на Дрю по обикновения път. Извличането на раницата и закрепването, за да не полети внезапно надолу като повлече и мен, забавяше катеренето и ме уморяваше страшно. Безкрайното повтаряне на тази маневра на всеки няколко метра беше наистина изтощително, но за разлика от миналата нощ действието сега ме успокояваше и ми възвръщаше доверието в себе си.

Към 11,30 сутринта стигнах до процепа. Отговорих с развълнуван глас на повикванията на приятелите ми, които съзрях като малки черни точици край заслона. При тях оставих цялото си минало и топлото слънце, което нямаше повече да сгрява крайниците ми. От другата страна на процепа ме очакваше неизвестността, сурова и отблъскваща. Бездната беше наистина страхотна, пресичана тук-там само от ледени сенки и от острия профил на шеметното югозападно ребро.

По време на почивката от половин час, която си разреших, преди да започна спускането, изживях може би най-вълнуващия момент на този тур. Дотук на всеки метър планината още предоставяше възможност да се върна обратно, оттатък процепа това ставаше невъзможно или би означавало най-малко 600 м спускане на рапел по страшно заледените стени до самото дъно на стръмния кулоар. Какъв рязък контраст между двата противостоящи ската, какво изкушение изпитвах да се върна, каква трудна борба ми коствуваше съпротивата срещу повторния сладък зов на слабостта!

Към обед реших да преметна около един каменен издатък двете въжета по 40 метра, които свързах заедно, след това завързах раницата на краищата на двойното въже и я спуснах в бездната но цялата дължина на въжето. Извиках за последен път към заслона Шарпоа и с акробатични маневри поради тежестта на сака, вързан на края на въжето, се плъзнах на четиридесет метра в бездната по посока на реброто на Дрю. Скоро извънредно хлъзгавата стена и прекалено тежката раница започнаха да ми създават затруднения и ме принуждаваха на места да се спускам на не повече от десет метра. И макар че имах доста клинове, всеки път, когато забивах следващия, вътрешен глас ми казваше, че ми остава един клин по-малко за катеренето на Дрю.

В даден момент ми се наложи да забия клин от много нестабилно положение, тъй като бях загнезден в една тясна камина, която следобедното топене на леда бе превърнало в леден душ. Държейки внимателно клина с лявата ръка, започнах да го забивам с дясната, в която държех чука. Ударих един, два, три пъти, докато на четвъртия чукът удари на твърдо, отплесна се от клина и смачка върха на безименния ми пръст в скалата. Едва не припаднах от болка, кръвта бликна силно. Закрепих с няколко удара клина колкото да мога ла се задържа, завързах се за него и едва тогава можах да огледам раната и да я превържа. Ударът беше толкова силен, че чукът ми беше откъснал една трета от нокътя и цялото месо на възглавничката. Нужен бе около половин час докато спра кръвта и продължа да се спускам с тампониран пръст.

Привечер към 7 часа със спускане от тридесет метра по една надвесена плоча най-сетне стъпих на заледения склон на голямата фуния. Беше силно заснежен. Напразно се опитвах да изтегля и прибера четиридесетметровото въже. То беше напълно прогизнало и отказваше да се плъзга във въжената халка, която го държеше горе на клина. Времето течеше бързо и аз вече се готвех да се изкача до горе по въжето с възел „прусик", когато изведнъж се смрачи и аз трябваше да се примиря с мисълта да прекарам нощта върху заледения склон на фунията. Започнах усилено да копая с айсбала* дупка, в която да мога да се сгуша за през нощта. Поне да не бях оставил горе на процепа ледокопа си, който смятах да прибера на връщане по обичайния път от Дрю. Така мокър до кости останах и без въжета по средата на фунията на Дрю. По-лошо начало, здраве му кажи! При тези обстоятелства загубих всякакъв апетит за ядене. Тук трябва да прибавя, че и без това снощи бях изхвърлил почти половината от малкото храна, която носех, тъй като едни проклет клин вътре в раницата беше пробил пластмасовата манерка със спирта, който бе намокрил и развалил хранителните продукти в раницата. Бяха ми останали само две парчета бисквити, една тубичка с кондензирано мляко, четири парченца топено сирене, една консерва от риба тон и една с пастет от черен дроб, малко захар и сушени плодове, едно шишенце с коняк и две кутии бира. Положението ми далеч не бе розово, като се има пред вид, че бях едва в началото на изкачването. Това, че бях останал без спирт, ме лишаваше от възможността да пийна нещо топло, за да утоля страшната жажда, която започваше да ме мъчи.

[i:996da9e8]*- Айсбал — специален ал. ледокоп — б. пр.[/i:996da9e8]

Първият бивак на това тъжно и самотно като гроб място ми се стори безкраен. Не успях да мигна през цялата нощ.

През нощта водата от въжето се беше изцедила и сутринта го прибрах доста лесно. Стигнах бързо до началото на реброто и започнах истинското катерене. За разлика отпреди този път първите сто метра бяха страшно заснежени и заледени. Неотдавнашният снеговалеж беше изпълнил и най-малките цепнатинки на скалата. Останалата част от реброто обаче, която има привилегията да бъде огрявана от слънцето през по-голямата част от деня, ми се видя при условията, в които се намирах, даже гостоприемна. Трудностите, които трябваше да преодолявам, бяха големи, тъй че напредвах извънредно бавно било поради сложните маневри за самоосигуряване, било при прибиране на раницата, която всеки път сякаш ставаше все по-тежка.

Рано следобед стигнах до известната площадка с тайнствените клинове, която беше пълна със сняг. Продължих по трудната система от камини и този път, вместо да заобиколя отляво фамозната несигурна пукнатина, щурмувах я фронтално на един дъх, докато не се намерих на малката тераска, от която Маури и аз се върнахме през 1953 г. И тъй като по стените на надвисналия отгоре Гущер няма места за почивка, реших че за днес ми стига, разчистих площадката от снега и след като надробих малко лед, за да утоля жаждата си, се настаних за второ бивакуване.

Сгушен в тишината, започнах да премислям онова, което бях преживял през последните дни, и онова, което ме очакваше, и погледът ми инстинктивно придружаваше мисълта ми, плъзгайки се по процепа към фунията, за да стигне до надвисналите над мен скали и плочи. Тази вечер слънцето сякаш залязваше по-бавно, след това се запалиха и първите светлини на Монтанвер. Появиха се и светлинните сигнали на моите приятели. „Всичко върви добре" — сигнализирах им аз със слабото си фенерче и нощните часове започнаха да се точат бавни и мъчителни, изпълнени със страхове и надежди, докато най-сетне всичко се стопи магически в съня и заспа заедно с мен.

Превъзмогването на Гущера се оказа толкова трудно, че на моменти направо се отчайвах. Още в началото пресичането на една страхотна надвиснала пукнатина ме принуди да се доверя на три дървени клина, които единствени имаха нужните размери и се наложи да ги вадя и забивам неколкократно. Накрая, когато вече от върха ме деляха само десетина метра, се намерих под една конусообразна камина, която разтопилият се изобилен сняг бе запълнил с ледена отливка. Осигурен на единствения клин, който успях да забия в единствената пощадена от леда цепнатинка, започнах деликатно дълбаене, което бих си позволил да окачествя като скулптиране, защото трябваше да издълбан малки, но здрави резки и натечния лед по стените на камината. Но на едно място камината се стесняваше надвесена до минимум, за да се разшири отново на един метър по-горе. Това направи положението ми критично. Спрях се за малко, прегърнал леда под стеснението, за да обмисля какво да правя. Най-сетне, разгневен от това непредвидено препятствие, реших да се доверя на инстинкта си. Не можех да си позволя да проваля цялото начинание само заради едно такова временно и нетипично за подобни стени препятствие. Изчуках леда от стеснението на цепнатината, забих един клин, прокарах през него въжето и закачих една стълбичка. Стъпих върху нея, но пак не ми стигаше да прехвърля критичния метър над стеснението, за да се загнездя отново в камината. Такова окачване е много опасно, защото знаех от опит, че клин, забит в заледена цепка, не издържа повече от две-три минути. Забих бързо колкото можах по-високо още един клин в почистената на-две-натри цепка, повторих операцията, като закачих за клина въжето и стълбичката и стъпих отново на нея и така най-сетне успях да се добера до разширението на камината. Докато се провирах като змия по последните сантиметри заледена скала едно иззвъняване под мен ми извести изхвръкването на клина със стълбичката, от която току-що бях откачил крака си.

Излязъл победоносно на върха на Гущера, можах най-сетне да се посгрея на слънцето и да почина изтегнат върху скалата с крака, запънати в една издатина. Изведнъж като насън чух далечен, но доста ясен човешки вик. Бях сигурен, че това е гласът на проф. Череза. Не успях да го видя, но викът идеше откъм морените на ледника на Дрю. Отвърнах му обичайното: „Всичко е наред", но в същия момент почувствувах, че призивът от пропастта беше отприщил у мен рой спомени и бе събудил острото усещане колко далеч се намирах от света на хората. Бяха изминали два дни и половина от оная сутрин, когато почти избягах от заслона Шарпоа. Увлечен в трудното катерене, почти не бях усетил кога бяха хвръкнали, а ето че сега, когато чух гласа на проф. Череза, ми се стори, че е изминала цяла вечност и даже се учудих, че чувам собствения си глас. Едва тогава си дадох сметка, че от два дни живея, мисля и разсъждавам, без да произнеса нито една дума сред абсолютната тишина на девствената природа. Всичко това бе така велико, така абсолютно, че ме побиха тръпки от страх.

Преди да продължа катеренето, реших да утоля жаждата си с едната от консервените кутии бира. Хванах айсбала и забих клюна му в кутията, но в този миг тя сякаш експлодира и бирата шурна в лицето ми. Напразно се мъчех да извадя острието и да запуша дупката. Когато необичайният бирен душ спря, кутията вече беше празна. Болките, предизвикани от бирата, поляла раните по ръцете и напуканата кожа на лицето ми бяха по-страшни от терзаещата ме жажда.

С къси пасажи, за да ми е по-лесно да изтеглям раницата, изкачих без особени затруднения около тридесет метра. Скалата беше здрава и суха, почти топла, но във въздуха наоколо ми започнаха да се събират буреносни облаци. Току-що бях започнал един труден пасаж на клинове и ето че бурята избухна внезапно. Побързах да сляза при раницата върху една малка площадка, но бурята бе така силна, че ме измокри напълно. Капки вода и едри зърна градушка биеха по скалата, страшни светкавици и гръмотевици раздираха небето, а аз бях застанал върху терасата, завит в спалния чувал, най-напред прав, за да се опитам да утоля жаждата си от стичащата се вода, а после се сгуших колкото се може по-далеч от клиновете, защото се страхувах да не привлекат някои гръм.

Също като в Алпийската симфония на Щраус на свечеряване е планината се успокои и слънцето се показа отново, но слабите му лъчи не можаха да изсушат прогизналите ми дрехи. Започна страшно студен бивак, последван от цял ден на интензивно, но монотонно катерене по страшните Червени плочи. Изкатервах малка отсечка, забивах клин, изтеглях и осигурявах за него въжето, на единия край на което бях завързан аз, а на другия — раницата, спусках се обратно нея, след което се връщах нагоре, прибирайки възможно най-голям брой от забитите преди това клинове и накрая изтеглях при мен и раницата. И това се повтаряше отново и отново до безкрай. При изтеглянето на раницата почти винаги се появяваха усложнени, поради утежняването вследствие триенето в скалата, но преди всичко от това, че постоянно се закачаше в някоя издатина или цепка. Тогава се налага да слизам по няколко пъти на всяка дължина на въжето, да я откачам. И като се направи една проста сметка, излиза, че съм изминал най-малко три пъти тура — един път нагоре и два пъти надолу. От постоянната работа с въжето ръцете ми бяха станали неузнаваеми, толкова бяха издрани и окървавени.

Самотата, която ме придружаваше, беше толкова абсолютна, че просто халюцинирах и на няколко пъти се хващах, че говоря несъзнателно и разсъждавам на висок глас и въобще произнасях гласно всички мисли, които ми минаваха през главата. Понякога започвах даже да разговарям с раницата като с въодушевен предмет, сякаш ми беше другар по свръзка. А в същност и така беше. Виждах в нея търпелив, внимателен и ценен другар, особено като противотежест при евентуално падане. Предния ден даже между странните импровизирани маневри за самоосигуряване открих една, при която раницата играе изключително важна роля и оттогава, не се качвах нито на метър без предварително да приложа тази система, която по-нататък ще наричам „на Z".

Четвъртият залез ме свари в сърцето на Червените плочи, малко под внушителната бариера от тавани и надвеси, които сякаш затваряха всякакъв път нататък. Умората започваше да става все по-мъчителна, като се проявяваше преди всичко в крайниците и особено в ръцете. Още повече, разбира се, ме потискаше несигурността в утрешния ден, съзнанието, че все още над мен оставаше ключовият проход на целия тур. Ще успея ли да разреша този проблем? Колко време още ще трябва да се боря? Няма ли да изневерят силите ми? Това. бяха въпросите, които ме измъчваха наред с физическите терзания. За щастие стигнах до една голяма тераса, върху която, след като я разчистих от снега, можах най-сетне да се излетна удобно. Когато се завих в спалния чувал, вече беше тъмно, острият ръб на реброто, намиращ се на няколко метра от мен ми пречеше да отговоря на светлинните сигнали, които без съмнение в този момент ми правеха приятелите от Монтанвер. Кой знае какви ли опасения ги обземат, като не виждат светлинната от моето фенерче. Но даже връзката да беше възможна, не бих се поколебал както винаги да излъжа, че „Всичко е наред!".

Заспах в момента, в който се мъчех да зашия с вдянат в един клин канап голямата дупка в раницата, която се късаше от непрекъснатото триене в острите скали и заплашваше да се разпадне напълно. След няколко часа сън, които успях да открадна вследствие на умората, усетих краката си вкочанени от нощния студ, който беше чакал крайниците ми да се изпразнят от топлината, развита по време на усиленото катерене. Не можах повече да заспя и отново ме налегнаха мислите за онова, което ме очакваше на сутринта.

Както винаги, зората след една нощ, прекарана в спазмите, на очакване на неизвестното, ме изпълни с нови сили и нови надежди. Но ето че към всичките ми мъчения се прибави още едно — ръцете. Бяха толкова изранени и болезнени, че не можех да пипна нищо с тях. Особено ме тревожеше смачканият ми ляв безименен пръст, който тупаше сякаш береше. За да мога отново да си служа с ръцете, наложи се да ги раздвижа с някои гимнастически упражнения, които ме караха да стискам зъби от болка. Когато най-сетне успях да тръгна отново, слънцето се беше изкачило високо. Само след десет метра проблемът се изправи отново пред мен с всичката му неразрешима трудност — гладка като полирана наоколо ми, хлътнала в средата и ужасно надвиснала като стряха отгоре ми, стената се затваряше пред мен като абсида на катедрала. При други обстоятелства естественият пасаж би бил да преодолея фронтално огромния черен таван, от който се подаваха надвиснали на пет метра ръбести стрехи, но присъствието на няколко нестабилни блока, издадени по средата му, както и слабите възможности за осигуряване поради това че бях сам, без друго ме отклониха от това ми намерение. Една гладка камина, която се издигаше на няколко метра над мен и зад която не се виждаше какво следва, ме покани да си опитам късмета чрез пасаж вляво. Стигнал на горния й край, бях окуражен от наличието на няколко лесни скали, по които можеше да се премине до подножието на една огромна червена плоча, отвесна и компактна, висока най-малко петдесет метра. Тя представляваше страшна гледка, но мисълта, че над нея може би наклонът на стената се смекчава, ме накара да продължа по този път. Атакувах решително плочата, изпълвайки с клинове една тънка пукнатина, която в началото изглеждаше доста благодарна, но само след около двадесет метра обстановката се промени не само поради появата на малки тавани, но поради това, че цепнатината стана широка за металните и тясна за дървените клинове. Освен това в останалите си тридесет метра плочата беше наклонена и надвиснала. Знаех, че с бормашина и с така наречените ролплъгови клинове можех да продължа направо по компактната гранитна плоча, но аз бях обвързан от правилата на моята игра, които в тези обстоятелства бяха безмилостни.

Денят клонеше към обед. Бръмченето на самолетен мотор ме откъсна от неразрешимия проблем, пред който бях изправен, така че след няколко мига, когато един туристически едномоторник се появи на небето съвсем близо вляво от мен, през главата ми даже мина мисъл, адресирана към пилота. „Що за непредвидливост — мислех си аз, — струва ли си да рискуваш толкова само за да демонстрираш пред туристите онова, което те не могат да направят?" Но самолетът се появи отново още по-голям, толкова близо до скалата, че се уплаших да не се удари в Дрю. У мен възникна съмнение, което се потвърди, когато самолетът се върна за трети път: търсят ме и затова летят толкова близо до скалите. Стъпил с един крак на въжената стълбичка и захванат с една ръка за клина, на който бях осигурен, издадох се целият извън скалата, махайки с другия крак, а с другата ръка развявайки баретата си, с една дума правех всичко възможно, за да ме забележат, но тъкмо в този момент едно бяло облаче ме погълна и след малко чух, че самолетът се отдалечаваше. Кой знае дали са ме видели, помислих си аз и същевременно ме обзе едно странно чувство, сякаш самолетът беше жива част от самия мен, която в момента се откъсва раздирайки ме вътрешно. Тогава разбрах, че абсолютната самота, в която се намирах, е за предпочитане. Всичко онова, което стана в тези няколко кратки мига, ми се стори като върховен опит да бъда свързан с оня живот, за който имах чувството, че не ми принадлежи повече. Дойде нечакан и ме докосна на няколко пъти като полъх, опита се напразно да се съедини с мен, след което се отдалечи отново, оставяйки ме завинаги сам тук горе, извън света, като неодушевен предмет. Колко ужасни са подобни мисли, особено когато ги изживяваш в толкова потискаща среда и обстоятелства! Кога и как ще изляза от тази стена? Кога ще свърши тази магия? Обхвана ме отчаяние. След като си бях внушил, че се намирам само на тридесет метра от разрешаването на трудния проблем, ето че отново трябва да се убедя, че то не е по силите ми. Наложи се да се върна в голямата абсида, откъдето тръгнах, загубвайки по този начин половин ден.

От момента на последния рапел, който ме свали на дъното на фунията, употребявах само найлоновото въже от четиридесет метра, а коприненото държах в раницата. Сега се налагаше то да влезе отново в действие. След внимателно проучване ми се стори, че открих едно решение: да достигна с големи отскоци една дълга цепнатина, която прорязваше вдясно абсидата по цялото й протежение и продължаваше още най-малко четиридесет метра. По този начин може би стигаше до зоната на напречните наклонени скали, до които не бях могъл да се добера отляво. След като извадих всички клинове от цепнатината под мен, като оставих само крайния, най-високия и най-сигурен, предприех една серия от извънредно сложни маневри на отскок с пандюл вдясно. Първият бе изключително дълъг и ме пренесе чак до вътрешността на абсидата под големия черен таван, но когато започнах да прибирам въжето, това се оказа невъзможно поради голямото триене и се наложи да се върна обратно, за да измина това разстояние на два отскока. Третият отскок представлява по-скоро преминаване по хоризонтално въже, отколкото пандюл и ми позволи да стигна до една дълга и тясна площадка. От нея напразно се опитвах да се изкача по гладката хлъзгава стена, за да забия достатъчно високо още един клин. който да ми позволи още един последен пандюл. Тогава опитах хоризонтален пасаж вдясно, но след няколко метра останах като вцепенен: между мен и цепнатината внезапно се разтвори огромна бездна, стесняваща се конусообразно и гладка като чудовищна раковина. Накъдето и да погледнех. виждах само надвеси и гладки отвесни плочи. Бездната беше абсолютна и отчайваща. Разбрах, че няма да мога нито да се покатеря нагоре, нито да се върна обратно. Не можех и да продължа напред до началото на цепнатината, която беше на около дванадесет метра пред мен недостижима над бездната. Почувствувах се изгубен, лишен от всякаква физическа. и душевна сила и близо цял час останах като залепен на единствения клин, който крепеше и мен и раницата. Но лице с лице със смъртта у човек се събуждат неподозирани сили.

Малко по малко се окопитих и най-сетне може би мисълта, че не бива да се оставя току-тъй да умра, след като в течение на пет дни се бях борил отчаяно, за да преживея, у мен проблесна лъч на надежда и намерих в себе си смелост да премеря силите си с непредвиденото, което бях включил в сметката, тръгвайки на подобно изпитание. В подножието на дългата пукнатина, до която исках да стигна посредством пандюлите, забелязах малки издатини, прилични на ръка с разперени пръсти. Стори ми се, че ако успея да захвана въжето там, хвърляйки го като ласо, ще мога да се покатеря до тях. И реших да опитам. Но тези каменни пръсти не вдъхваха много доверие и скоро разбрах, че ако ги обхвана само с примката, надали ще ме издържат. Ето защо привързах на края на въжето цяла серия от халки, пипала и възли с надежда, че този въжен октопод, хвърлен върху издатините, все ще може да се зацепи в някоя от тях. И наистина след около десетина хвърляния то се захвана добре. Подръпнах пробно въжето и то се поизхлузи. Продължим да го дърпам силно, докато октоподът на края му най-сетне се зацепи така, че при дърпане държеше здраво. Но аз го дърпах странично. Когато обаче увисна отвесно под издатините, дали възлите и примките няма да се изхлузят? Ще издържат ли на тежестта ми и самите издатини, които изглеждаха трошливи? Но по-добре да не мисля за подобни възможности, защото и без това нямах друг избор. Взех и последните предпазни мерки, преди да увисна над бездната. На обратния край на въжето, което бях хвърлил горе на издатините, беше завързана раницата ми. За да мога да я изтегля после отгоре, откачих я от клина, на който бях осигурен и аз самият, и я закрепих внимателно на тясната площадка. С това прокарах през клина другото въже до половината от дължината му и завързах на пояса си двата му края така, че се образува една затворена халка с обиколка от около двадесет и пет метра. Тя именно щеше да представлява единственото ми самоосигуряване за необичайния пасаж, който ме очакваше. Но само да не стане нужда да разчитам единствено на нея, защото това би означавало полет в бездната от около двадесет метра, без да бъда сигурен, че малкият клин ще издържи след това дърпането. Но друг изход нямаше и аз реших да опитам късмета си.

Още едно нервно колебание, последна молба към съдбата да бъде снизходителна, и в момента, в който започнах да треперя цял и преди да ме напуснат силите, затворих за миг очи и притаил дъх, се плъзнах над бездната, захванат с ръце за въжето. В първия момент имах чувството, че пропадам заедно с въжето, след което полетът напред постепенно се забави и едновремено с това усетих, че летя в обратна посока. Зацепването на въжето бе издържало! В подобни моменти в главата на човек преминават като светкавица стотици мисли, които въпреки това се запечатват с абсолютна яснота в паметта му за цял живот. Оставих се още няколко секунди да бъда люлян напред-назад над шеметната бездна и преди да започна да се въртя около собствената си ос, започнах да се катеря на ръце по въжето. С всеки изкачен нагоре метър обаче опасността се увеличаваше, защото тласъците върху въжето ставаха все по-силни и чести и се предаваха пряко върху захващането му на горния край, за което нямах представа дали е достатъчно здраво. Напрегнах всичките си сили, тласкан само от инстинкта за самосъхранение. В момента, в който трябваше да пусна въжето, за да се хвана за издатините, отново се поколебах. Стори ми се, че именно сега всичко ще се срути върху ми и едва тази мисъл ми мина през ум и усетих, че пълзя по грапавинките на скалата в стремежа си да облекча колкото се може повече натиска върху въжето. Слава богу, всичко мина добре! Останах известно време неподвижен, докато се успокоя от обхваналата ме възбуда, след което започнах да изтеглям раницата. Бях страшно впечатлен от гигантския й пандюл над бездната. След това се заех да прибера въжето, с което се бях препасал и едва след като усетих, че се плъзга свободно през халката, отдъхнах си успокоен. Вече бях наистина извън всякаква опасност!

Прибрах в раницата коприненото въже, завързах се за края на найлоновото, за което бе закачена и раницата, и се заизкачвах бързо нагоре по нестабилни гранитни плочи. След около десетина метра пукнатината стана отново трудна и се наложи да забия клин. Осигурих на него раницата и след като осъществих отново моята система за самоосигуряване „нa Z", заех се да изкача едно надвиснало конусообразно разширение, което трябваше да преодолея със свободно катерене. Най-сетне успях, подкрепян преди всичко от надеждата, че там горе ще мога да забия клин, но цепката, към която се бях насочил, се оказа сляпа и клинът не искаше да влезе. Онова, което бях взел за пукнатина, в действителност се оказа по-скоро нещо като отворена камина с вертикални и изключително компактни и хлъзгави стени. С невероятни усилия се покатерих на един метър, после още на един, но вместо цепки намирах само жили от твърд кварц. Най-сетне една спасителна пукнатина на дъното на камината ми позволи да закрепя що-годе един голям дървен клин, на които, след като прекарах през него въжето и закачих стълбичката, можах да си отдъхна, без обаче да мога да му се доверя и да се отпусна напълно. Започнах отново да пълзя с гърчене по скалата, като напредвах метър по метър с напразната илюзия, че ще мога да забия някъде клин. Но ето че в даден момент въжето свърши. Да спра беше невъзможно и аз, без да се колебая, развързах системата за самоосигуряване „нa Z", като по този начин можех вече да разполагам с три пъти по-дълго въже и започнах да се катеря отново. Три метра по-нагоре обаче въжето се запъна и ме блокира на място. Дишах на пресекулки като умиращ — толкова голямо беше отчаянието ми. Но съдбата беше пожелала това да стане точно когато бях стигнал под един малък таван в зона на мека и ронлива като варовик скала, което ми позволи да забия четири-пет клина. Тъй като можеха да излязат със същата леснина, с която ги забих, завързах ги заедно е едно въженце и по този начин се образува относително здрава опора. Спомних си, че едно подобно решение вече ми беше помогнало да преодолея един труден пасаж при изкачването на източната стена на Гран Капюсен. Развързан и придържайки се внимателно на въжето, което фиксирах на грозда от клинове, слязох до раницата,, която при тръгването бях оставил по необходимост закачена на клина.

След този неприятен опит се отказах окончателно от идеята да продължа по цепнатината и тъй като вече се намирах над таваните на абсидата, реших да си пробия път посредством пасаж вляво, опитвайки по този начин да достигна до пресечени и наклонени плочи. Тази маневра излезе успешна, макар и с големи трудности, произтичащи от необходимостта да правя малки пандюли вляво, което ми даваше възможност да преодолявам отвесни и абсолютно плътни плочи.

След като сключих почти затворен кръг с прехода, който направих през деня, най-сетне се озовах близо до благословените пресечени и лесни за преодоляване скали, които продължиха най-малко петдесет метра, за да започне отново по-редица от тавани и надвеси. Заех се да повторя същата операция в обратна посока посредством привичните изтегляния на раницата и изваждане на клиновете. Отначало обратната маневра на пандюла вървеше трудно, но накрая, без сам да разбера как, успях да се добера до прословутия грозд от клинове. Тук именно една от въжените стълбички се изплъзна от ръцете ми, погледът ми отказа да проследи падането й и след няколко секунди чух как отскача по скалите на стената. Повтарях за трети път пасажа с пандюл. Въжето и скалите бяха целите напръскани с кръв. Ръцете ми приличаха на парцали, възглавничките на пръстите се захващаха за скалата с живо месо, но работата, която вършеха, беше такава, че ги правеше безчувствени към болката. Накрая на третата фаза на пасажите с пандюл започна да се мръква. Ускорих катеренето, за да стигна до някоя що-годе удобна тераска, на която да прекарам петата нощ. Успях да я открия едва на петнадесет метра по-нагоре. Когато слизах да прибера клиновете, беше вече тъмно като в рог.

В началото бивакуването предвещаваше да бъде още по-драматично и отчайващо от предишната нощ, но ето че в даден момент до ушите ми достигнаха далечни провиквания и в посоката, от която идваха, забелязах движещи се светлинки. Бяха моите приятели от заслона Шарпоа, които ме търсеха и ми даваха светлинни сигнали. Отговорих им веднага колкото ми глас държеше и запалих малко огънче от парче хартия. Разбрах, че ме забелязаха и даже ми се стори, че ми съобщаваха, че утре ще излязат да ме посрещнат. (Поради оптическа измама те са мислели, че вече слизам по обичайния път.)

Присъствието на приятелите ми, макар и далечно и може би излишно от материална гледна точка, ми вдъхна нови сили и увереност, че ще стигна до върха на Дрю и ще успея да се върна към онзи живот, който през тези дни се беше толкова отдалечил от мен, сякаш не принадлежеше повече на моята, а на друга въображаема личност, за която само съм чувал. От материална гледна точка нищо не се бе променило през тези няколко минути — болката в ръцете продължаваше да бъде все така остра, жаждата изгаряща, сянката на надвисналите над главата ми тавани все така застрашителна, но вътре в мен всичко се преобърна и това ме караше да видя и преоценя преживяното досега през съвсем нова призма. Едва сега усетих, че притежавам сигурна мярка, за да разбера цялата интензивност на онова, което бях преживял по тези скали. Планината, нейните скали и бездната бяха така оживели в съзнанието ми, че малко по малко бях започнал да вниквам в тях и да ги усещам несъзнателно като част от самия мен, за да се слея накрая с тях в едно цяло. Но сега когато като събуден от сън можех отново да се отделя от тези усещания и да съпоставя техните ценности с действителността, струваше ми се, че винаги съм живял на тази планина с единствената цел да страдам и да се катеря към вечно непостижим връх.

За пръв път усетих, че победата ми над югозападния ръб на Дрю е неизбежна, че съм преминал непреодолимата бариера, която ме отделя от моята душа и в този момент на екзалтация усещах силно желание едновременно да плача и да пея.

Развиделяваше се. Започваше шестият ден на неравна борба. Всичките ми сили бяха насочени към последното препятствие, което ме отделяше от върха, но ръцете ми отказваха вече да се подчинят на този последен отчаян апел. Сред страшни болки те се бяха подули през нощта до такава степен, че не можех повече нито да стисна юмрук, нито да го отворя. Упражненията за раздвижване, които си наложих както предишната сутрин, ми причиняваха ужасни болки. От всяка рана вместо кръв течеше обилно гъста и лепкава безцветна течност.
Изведнъж чух ясно и отчетливо три гласа, след което на процепа по обичайния път се показаха три мъжки фигури. Развълнуван до дъното на душата си отговорих на провикванията им и на въпросите, които ми задаваха. Различавах само гласа на проф. Череза. Другите двама говореха френски. Макар че приятелите ми продължаваха да надават окуражителни викове, от откъслечните разговори помежду им, които долитаха до ушите ми, разбрах дълбоката им тревога за съдбата ми — мислели са, че вече слизам като победител, а сега разбираха, че ми предстои най-трудното. За да ги успокоя, започнах да се катеря въпреки адските болки, които ми причиняваха изподраните ми ръце. Малко след това чух гласа на проф. Череза, който ми съобщи, че ще се изкачат на върха на Дрю, където ще ме дочакат с храната, която ми носят.

Един заоблен вътрешен ъгъл ме изведе почти върху самото острие на югозападното ребро. Скоро наклонът от пета и шеста степен отстъпи място на четвърта, даже и на трета и втора степен. Ръбът ставаше полегат, скалите все по-лесни за катерене и напредването вървеше все по-бързо. Към обед бях вече на около сто метра от върха, пътят се очертаваше все по-лек и за да мога да напредвам още по-бързо, реших да се освободя от всичко излишно и да нарамя раницата. Бях почти готов да изхвърля и тридесетината клина и двете стълбички, с които разполагах, но в последния момент, почти инстинктивно ги сложих обратно в раницата, без да предполагам, че това щеше да ми осигури възможността да победя и преодолея и последната клопка на Дрю. И наистина малко по-нагоре дълбок процеп отделя югозападното ребро от върха на Дрю, който изправя катерача пред още не по-малко от петдесет метра стръмни надвеси.

До вчера подобна изненада би означавала за мен непоносим удар, но сега аз щурмувах това препятствие яростно и фронтално, сякаш усещах в сърцето си, че нищо на света не може повече да ме спре да не достигна върха. Ръцете ми станаха отново безчувствени, влязоха в действие и клиновете и стълбичките. Тъкмо тогава една най-малко стокилограмова гранитна канара се откъсна внезапно в момента, в който се опитвах да забия един клин и ме удари в левия крак така, че едва не припаднах от болка, но ръцете ми останаха здраво вкопчани в стените на просторната камина. Сякаш обладан от свръхестествена сила, продължавах да се катеря преодолявайки даже със свободно катерене изключително издадени и надвесени тавани и плочи.

Скалата започна отново да става все по-полегата, под мен на нормалния път отново се появиха приятелите ми, които сигурни вече в победата ми, се спряха там да ме дочакат. Точно в 16.37 часа бях на върха на Дрю. Хвърлих бърз поглед на простиращата се под мен панорама и почти тичайки, с раница на гръб заслизах по нормалния път.

Последно спускане на рапел и десет минути след победата прегърнах развълнуван проф. Череза и френските алпинисти, които го придружаваха - Люсиен Берардини, първият победител на западната стена на Дрю, и Жерар Жерн. Техният благороден жест доказа за сетен път, че истинското братство между алпинистите не знае граници.

Здрачът ни свари близо до процепа на височина около 3350 метра. Шестият бивак беше неизбежен, но, мислех си аз, какво значение има още една мъчителна нощ, след като вътре в себе си човек се чувствува възвишен за цял живот?




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:996da9e8]Егюй Дрю

Снимка: rackspacecloud.com[/i:996da9e8]

[b:996da9e8][url=http://verticalworld.net/articles/article.php?id=443]КЪМ ШЕСТАТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url][/b:996da9e8]


Превод от италиански:  Никола Захариев


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 576 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Алпийско катерене:
Матерхорн по Североизточния ръб
Peuterey Integrale соло и за един ден
Историята на един ледокоп
Моите Планини - Трета Част
Моите Планини - Част Шеста
Мон Блан – 5 маршрута до върха
Обща информация за едно пътуване с кола до Западните Алпи или Доломитите
Палецът на Дявола 2003
Кралският траверс на Монблан за един ден
В Памет на Валтер Бонати


Важни новини !!!


  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива разходите по направените транзакции и същевремено получавате c ...



Последни новини !!!


  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребите ...
  • 03/12/2016

    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight

    коментара


    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight
    Двуосният Black Diamond Camalot ™ беше създаден през 1987 и това беше революция в света на катеренето. Но сега отново екипът на BD се опита да предефинира стандарта на това осигурително средство. Какъв е резултатът? Един изцяло нов Black Diamond Camalot™ Ultralight - сега с 2 ...
  • 07/11/2016

    Новата седалка Black Diamond Zone

    коментара


    Новата седалка Black Diamond Zone
    Новата седалка Black Diamond Zone е създадена предимно като най-висок клас седалка за спортно катерене, но също така има халки за закачане на инвентарници за ледено катерене, което я прави подходяща и за други типове катерене. Технологията Fusion Comfort увеличава комфорта в ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


Black Diamond Equipment


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2018

Sitemap