Вертикален свят
Школа Курсове Изкачване Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Моите планини - първа част



Валтер Бонати  |  Редактирана на 04/02/2011


[i:b0883a51]С безкрайна благодарност към планините, които пребродих, заради духовните ценности, добити от суровата им школа през годините на моята младост.[/i:b0883a51]


[b:b0883a51]Предговор към българското издание[/b:b0883a51]

Книгата на Валтер Бонати „Моите планини" включва някои от големите прояви на алпинизма в средата на нашия век. Един от «най-добрите алпинисти на своето време, авторът описва живо и непринудено голяма част от своите изкачвания. Бонати е извършил много премиери в различни планини. Участвувал е в експедиции към високи върхове, преминал е считаните за най-трудни алпийски обекти в света. Винаги се е отличавал с разумните си действия, несломима воля и съобразителност.

Той увлекателно ни разкрива големите трудности, с които е свързан алпинизмът. Пред читателя изпъкват най-възвишените човешки качества, присъщи на планинарите, като другарство, себеотрицание и саможертва.

Като чете книгата, човек неволно се замисля за огромните възможности на хората, които те благодарение най-голямата си воля са в състояние да проявяват. Всичко това разкрива голямото възпитателно значение на алпинизма.

Много от успехите на Бонати и днес имат голяма стойност. Така например мечта на всеки алпинист е очертаният от него маршрут по ръба на Пти Дрю. И въпреки всичко постижениата в алпинизма непрекъснато растат. Сам Бонати в годините след написването на книгата постигна много повече. В своята книга той ни разкрива един от най-интересните пе риоди на развитието на световния алпинизъм — насочването към считаните дотогава непристъпни алпийски обекти и тяхното изкачване с нови по-съвременни методи и съоръжения. Сам Бонати е привърженик това да става с ограничени средства, което естествено е твърде относително при днешния небивал технически прогрес. Така например той въстава срещу използуването на ролплъгови клинове, но умело си служи с други технически съоръжения, които предишното поколение алпинисти, привърженици на „класическия алпинизъм", също са считали за недопустими.

В своята книга Бонати описва две „самостоятелни изкачвания" — на ръба на Пти Дрю и реброто на Майор. Известно е, че подобни изкачвания са твърде рисковани поради малките възможности за осигуряване. Чрез тях алпинистите от страните около Алпите се стремят да демонстрират високо спортно майсторство и често ги свързват с материални подбуди. Тези изкачвания нерядко завършват злополучно, -поради което те не се практикуват у нас, където стремежът към безаварийност е основен белег на цялостната алпийска дейност. От друга страна, самостоятелните изкачвания са в разрез с нашето разбиране за алпинизма като колективен спорт, в който взаимопомощта, умението да се споделят естетическите наслади, които планината предлага, са основни предпоставки за успех и възпитание в любов към природата.

Книгата на Бонати ни води в различни планински светове — от планините на Патагония до перуанските Анди и Каракорум. В нея той с голямо художествено майсторство ни разказва за бита на хората, за забележителностите на околната природа, за редица на пръв поглед дребни неща, които обогатяват човешките познания.

Българските алпинисти и всички любители на природата и пътешествията има какво да научат от тази книга. Тя несъмнено попълва оскъдната ни планинарски литература.

[i:b0883a51]доц. Г. Атанасов — змс[/i:b0883a51]



[b:b0883a51]Увод[/b:b0883a51]

Когато ми хрумна за пръв път идеята да направя обществено достояние тези мои планински записки, изпитах чувство на смущение и боязън. Също като дете, което желае, но не знае как да признае на своите приятели, погълнати в научно-фантастична игра, че то все още предпочита да тича босо и да се премята през глава по поляните. После, като се замислих за нашата епоха, в която техниката доведе не само до триумфите на Северния полюс и Луната, но и до затлъстяване и изнеженост у много хора поради прекалените удобства, си казах: в края на краищата какво по-хубаво има днес от това да можеш все още да тичаш бос и да се премяташ през глава ло ливадите? Има ли нещо по-хубаво от това да се върнем отново към простата и щедра природа, за да се почувствуваме отново човешки същества? Аз вярвам твърдо в уроците на природата, затова съм убеден, че планината със своите красоти, със своите сурови закони представлява днес повече от вчера една от най-ефикасните школи за човешкия характер, защото там горе човек научава преди всичко да страда.

Това именно беше мотивът, конто повече от всеки друг ми вдъхна необходимата увереност да публикувам тези свои записки, разказващи просто за онова, което съм преживял в планината.

Преди да започна моите разкази, искам да направя някои уговорки от личен характер, за да доближа читателя към моя начин на виждане на нещата, за да му разясня моето разбиране за алпинизма, което стои в основата на всяко мое начинание.

Преди всичко, ако трябва накратко да синтезирам алпинизма, бих наредил една след друга следните думи, които ми идват на ум: борба, приключение, романтизъм, бягство от всекидневието, спорт, защото съм уверен, че по-силно или по-слабо всеки алпинист, достоен за това име, е преживял тези многообразни аспекти. За тези думи са написани хиляди разкази, стотици томове са излезнали из под толкова пера — от най-изтънченото до най-простото, и всички са еднакво действени и ценни, защото говорят за неща, почувствувани и преживени. Това ме кара да присъединя към тези пера и моето, не на писател, а на алпинист, който вярва, че е опознал планината достатъчно, за да може да говори за нея.

Противно на това, което мнозина мислят, алпинизмът не означава рискуване на живота заради развлечението да висиш по цели дни на безсмислени стени, поддържан от елементарни и несигурни приспособления с единственото намерение да изкачиш планината заради самото изкачване, въпреки че същата планина днес е достъпна и с удобни механични средства. Ако беше така, и погледнат като антитеза на днешния технически прогрес, прекрачил в космическото пространство, алпинизмът със своите цели не би изглеждал нищо друго освен назадничаво и дребнаво занимание. Не! Даже ако прекалената и изопачена виртуозност на някои днешни изкачвания може да ни заблуди и дезориентира до известна степен, истинският алпинизъм е съвсем друго нещо — той е преди всичко подбуда за борба вътре у нас и за победа над самите нас, за духовно пречистване и наслада, за което планината представлява прекрасно и идеално поле за действие. Ето защо умората, страданията и лишенията, които почти винаги съпровождат изкачването на върховете, алпинистът приема като условия, необходими, за да закали своите сили и характер.

Освен това в нажежената атмосфера на борбата, лице с лице с трудностите, неизвестността и хилядите опасности планината оголва безмилостно алпиниста и ни го показва такъв, какъвто е в действителност спрямо себе си и спрямо другите с всичките му достойнства и недостатъци. Мисля, че само това е достатъчно, за да ни убеди как планината може да се превърне за този, който я изкачва, в предпоставка за най-хубавите и плодоносни усещания в живота.

От социално гледище той представлява действено средство за подобряване на някои човешки качества, които лежат в основата на прогреса.

За съжаление, алпинистът често бива обвиняван в безразсъдна смелост. Говори се, че той не ценял живота си, че ке познавал страха от загубата му и какво ли не още. В светлината на моя дълъг и разнообразен опит на мене ми се струва, че е вярно точно обратното. Във всеки случай, който преценява алпиниста по този начин, живее твърде далеч от неговия свят и неговите схващания. Не можейки да асимилира изведнъж цялата постепенна технико-психологическа прогресия, която е оформила алпиниста, той вижда у него само външната страна, която винаги говори най-малко. Страхът например е едно от многотс!! усещания, изживявани от алпиниста, което наред с другите е един от съществените импулси, защото ако в планината не изпитваш страх, това би означавало, че не съзнаваш опасността и се лишаваш от върховната радост, която поражда у тебе превъзмогването й. Алпинизмът може би е наистина по-опасен от редица други човешки дейности, но ако пристъпваме към планината добре подготвени и спазваме точните правила на предпазливостта, алпийското приключение се превръща в нето съвършено различно от безумната дързост. За съжаление както навсякъде, така и в планината съществува непредвиденото, което може да доведе до най-тежки трагедии, но това съзсем не означава, че алпинистите са обречени на смърт. Напротив, те обичат страшно живота, който прекарват в най-непосредствен контакт с природата и за да му се насладят най-интензивно, не се колебаят да стигнат на самия ръб на живота, внимавайки да не прекрачат) никога границите на своите възможности.

Като се изхожда от тези съображения, би изглеждало логично и естествено да се мисли, че алпинистът, опитен в борбата срещу природата и нейните сили, е способен да се справя с известна лекота също и с проблемите на обществения живот. Не е така. Това са два типа борба, които нямат нищо общо и аз винаги съм го чувствувал.

Още от дете ми беше по-лесно да контактувам с природата, отколкото с хората. В нея намирах един вид лоялност, която даваше възможност да се води мълчалив, сърдечен диалог, докато срещу често използуваните от хората коварни средства се чувствувах неориентиран и безпомощен. Това противопоставяне на света на природата срещу обществения свят беше в моите очи противопоставяне на щастието на нещастието. И аз бродех из планините в трескав ентусиазъм. Въобще, като се абстрахирам от това мое лично отношение, аз считам, че алпинизмът може да изглежда отрицателен само на онези, които са свикнали да мерят всички — и хората, и нещата — с мярката на материалната печалба.

Алпинизмът няма и не може да има нито широка публика, нито индустрия, която да го поддържа, и не може да бъде използуван за никакъв вид лесна печалба. Именно поради това топ блести така ярко в короната на хуманните ценности.

Завършвам този увод и осланяйки се единствено нз скромните си възможности, ще се опитам по-нататък да съживя някои преживени от мен епизоди през годините 1949—1959 410 време на катеренията ми по доломитни, гранитни и ледени стени било като „премиерни" завоевания, било като повторения на вече преодолени маршрути с другари или сам, зиме и лете сред всевъзможни препятствия и трудности, на всякакви височини и в различни континенти.


[b:b0883a51]Северната стена на Гранд Жорас[/b:b0883a51]

Да произнесеш името на Северната стена на Гранд Жорас означава да мислиш за „един от трите последни и най-големи проблеми на Алпите". Такава бе дефиницията на най-добрите алпинисти от времето на първото й преодоляване, сравнявайки я със Северната стена на Айгер и Северната стена на Матерхорн (Червино). Десетилетия наред тази гола и студена скалиста троица събираше в себе си като във фокус есенцията на понятието алпинизъм, упражнявайки магическа власт над катерачите, и по мое мнение, макар и да изминаха толкова години от първото й изкачване, нейният ореол още не е помръкнал. Нещо повече. Днес, когато развитието на алпийската техника заличи от планинарския жаргон думата „невъзможно", мисля, че тази тройка блести още по-ярко — строга и внушаваща благоговеен респект. Ще минат нови десетилетия, ще дойдат нови поколения алпинисти и наред с днешните модерни средства за катерене кой знае какви още технически нововъведения ще намалят морално-волевата стойност на катеренията, но въпреки това е сигурно, че онзи, който ще пожелае да премери силите си с препятствията, каквито представляват стените на тази митична троица, ще трябва да притежава сърце и воля, подобни поне на тези на Касин, Петерс, Хекмайр, Щмид и неколцина други първи завоеватели. Ето защо считам несравнимата тройка — Северната Гранд Жорас, Северната Айгер и Северната Матерхорн (Червино), за най-трудния изпит за алпийската зрелост, връх на човешката смелост в абсолютния смисъл на думата. Коя друга стена може да послужи за по-добро представяне от Северната на Гранд Жорас?




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:b0883a51]Северната стена на Гранд Жорас

Снимка : www.wikipedia.com[/i:b0883a51]


От опит знам, че да попаднеш под притегателната сила на реброто Уокър от Северната стена на Гранд Жорас, е най-чудесното и същевременно потискащо нещо, което може да изпита един алпинист. За младеж, какъвто бях през 1949 г., изглеждаше направо абсурдно да мисля да се изкача на това ребро, за да възвърна душевното си равновесие. Любопитно и почти необяснимо е даже за самия мен как съм могъл да изпитвам толкова силно притегляне към този тип планина. В същност знаех само фотографския образ на нейната ужасяваща структура и бях чел описанието на увлекателната й алпийска история. Не ми се беше случвало с никоя друга планина да изпитвам толкова силно желание да я изкача, преди да съм я видял как изглежда в действителност. Освен това в този случай изглеждаше наистина абсурдно, че си бях наумил да изкача именно стената, събрала у себе си всички трудности на високата планина, след като си давах сметка, че съм още новак в катеренето, не влязъл в допир с гранита, леда, височината и суровата среда, както и всичко друго, което носи едно такова изкачване. И въпреки това реших! Но често ПЪТИ страстта, подпомогната от щастието, върши наистина чудеса. Мога да твърдя това, защото почти несъзнателно целият този алпийски сезон премина за мен под знака на Северната стена на Гранд Жорас, докато най-сетне успях да я победя същото това лято.

Започнах със шилестите зъбери на познатата Гринета, както практикуват всички ломбардски алпинисти ,след което реших да премина към изкачването на Адамело и на края на юни осъществих повторното изкачване на извънредно високото но трудно доломитно трасе до върха на югозападната стена на Кроз дел Алтисимо, висока около хиляда метра. През юли се прехвърлих на високите и често заледени гранитни стени на дела Мазино-Брегаля. Като последна стъпка в тази старателна подготовка за голямото изпитание в началото на август изкачих върха на Гранд Жорас по хубавия и класически хребет на Ирондел (Лястовиците) с цел да се запозная също така предварително със спускането по неговия сложен нормален път. След това не ми оставаше друго освен да дочакам големия ден, определен за първата десетдневка на август.

Следобед на 7 август заедно с приятеля ми Камило Бардзаги направихме първото разузнаване по ледника Льошо на подстъпите към Северната стена. Раниците ни бяха напълно заредени за голямото изкачване. След дълго лутане сред ледените сераци най-сетне открихме един добър изходен пункт за влизане в стената, където за голяма наша изненада видяхме в началото на ледника следи от неотдавна издълбани в леда стъпки (същата вечер, когато се върнахме в хижата Льошо, ни уведомиха, че преди няколко дни една свръзка французи е направила безуспешен опит да атакува стената). Оставихме ранидите близо до изходната точка и се завърнахме в заслона немного очаровани от разузнаването, тъй като стената се оказа буквално пълна с вода от топенето на падналия предишната нощ сняг.

На следващия ден зората ни свари отново върху ледника. След дълго търсене на раниците, които сякаш бяха изчезнали, най-сетне ги намерихме и ускорихме крачката, за да наваксаме изгубеното време. Стигнахме долината под връх Уимпър и се изкачихме до изходния пункт. Тук ни очакваше горчиво разочарование — огромният серак, по който бяхме се изкачили вчера, за да търсим проход, беше се откъснал целият и на мястото му имаше куп от зеленикави ледени блокове.

Завързах се по средата на шейсетметровото въже, като оставих двата му края на Бардзаги, и започнах да изкачвам късия леден склон, станал несигурен под тънкия пласт подгизнал сняг, който го покриваше. Въобще имахме щастие, че понe не беше замръзнал през нощта, защото иначе стичащата се от вчера по стените вода щеше да се превърне в непреодолима поледица.

След като се изкачихме до горната преспа, която заобиколихме леко отляво, достигнахме за късо време до един голям вертикален процеп, висок около сто метра. Изключително трудното му изкачване, което е по първоначалния маршрут на Касин от 1938 г., не бе повторено от никой през следващите четири изкачвания на този северен ръб. Дотук главната ни грижа бе да преодолеем- във възможно най-кратко време зоната на ледопада, в която срутващите се отгоре парчета лед тупаха непрестанно наоколо, пронизвайки въздуха със страхотно свистене. Загрижен разгледах превърналата се в леден душ отвесна скала, без да открия нищо утешително с изключение на един оставен от Касин клин, който стърчеше към небето сред потока от блестящи капки вода. Стигнах до него и забих по-горе друг, след това още няколко, защото отсечката се оказа наистина трудна и страшно хлъзгава. Скоро дрехите ми се намокриха напълно, както и въжетата, които бяха конопени. Те се втвърдиха така, че престанаха да се хлъзгат през карабинерите. Това ме принуждаваше към непосилно напрежение, вследствие на което се наложи да оставя раницата. Опитах се да я изтегля отгоре с едно въженце, но и то, напоено с вода, така се триеше в скалите, че и тази операция се оказа невъзможна. Най-сетне Бардзаги ми се притече на помощ и я натовари на гърба си върху своята, като ме настигаше на всяко спиране с помощта на двете въжета, с който го набираx непрекъснато нагоре. По този начин стигнахме почти до края на отвесния пасаж, на няколко метра от който ни очакваше най-трудната отсечка на целия ръб Уокър — гладка заоблена и надвесена цепнатина. От описанието на Касин знаех, че се продолява с триене отвътре с натиск на дясната ръка и с крак върху заобления й ръб без възможност за забиване на какъвто н да е клин под непрестанната угроза да полетиш в пропастта. Автентичен „мове па" ([color=red:b0883a51]1[/color:b0883a51]) какъвто човек би очаквал по-скоро като кулминационна точка на изкачването по доломитна планина, отколкото на такъв маршрут, които и без това представлява цяла енциклопедия от трудности. Когато стигнах в подножието на тази цепнатина, поколебах се дали да започна изкачването й. Но като си помислих, че след нея стената става полегата, реших да тръгна и се обадих на другаря си да отпусне въже. Изкачих страшно трудно около шест метра до най-гладката точка на цепнатината и тук стана тъкмо това, от което се опасявах и което беше причина за колебанието ми. Силното триене на въжетата ме отдръпна от хватката, станала двойно по-несигурна поради напоените ми с вода дрехи. Те започнаха да се хлъзгат по и без това хлъзгавия ръб на цепнатината и съвсем не ми помагаха при триенето, което упражнявах с цялото си тяло при пълзенето, така че усещах как непреодолимо се свличам над пропастта. Останах няколко минути в това съвсем неудобно положение, от което вече не ми беше възможно да се върна назад. От последния клин ме деляха не по-малко от двадесет метра. Чувствувах се загубен и най-лошото без съмнение щеше да се случи, ако със сетни сили не бях успял да мобилизирам неподозирана у мен енергия. Измъквайки се всячески с гърчене като червей, успях, опирайки се върху скалата даже с лицето си, педя по педя да се изкача по адската цепнатина. В същия момент сякаш провидението ми изпрати още един клин, останал от Касин. Преминах около четири метра вдясно, докато стигнах на удобно за почивка място, самоосигурих се с въжето на един клин и избухнах в неудържим плач. Сега преценявам, че преминаването на ръба на тази цепнатина е най-трудното препятствие, срещано от мен в планината не само поради техническата й сложност но и поради условията, при които трябваше да я преодолея. Щом се посъвзех, обадих се на другаря сп да ме последва. Той се издигна на няколко метра, но по едно внезапно дръпване на въжето усетих, че изтощен и увлечен от тежестта на двете раници, се е откъснал над пропастта. Положих нечовешки усилия, за да го задържа, докато той успя с пандюл ([color=red:b0883a51]2[/color:b0883a51]) да се залови и прилепи отново към цепнатината. Спуснах го към основата, за да си почине и да намери начин да ми изпрати горе раниците, но той, какъвто си е упорит се опита да се изкачи по същия начин и изхвъркна отново в празното пространство. И ето че веднага след това дойде изненадващия обрат — Бардзаги ми предложи да изоставим изкачването. Трябва да си призная, че това предложение в момента ми беше добре-дошло, но чувствувах че не мога да го приема, поради което започнах да убеждавам другаря си да опита отново като му давах съвети какво да прави. Но напразно. Той не се чувствуваше повече способен да продължи. Анализирах положението от всички страни и се убедих в необходимостта да изоставя толкова мечтаното от мен изкачване. През моите очи на победен Северната стена на Гранд Жорас сякаш стана още по-сурова и недостъпна. Чувствувах се така отчаян, че престанах да изпитвам каквото и да било желание да се върна отново тук. Хвърлих последен поглед към зъберите над мен и започнах първото от цяла серия спускания на рапел, като всеки път рискувах да остана без въже. Толкова трудно стана да се набира то поради втвърдяването му. Бяхме стигнали до ледника, когато внезапно ни разтърси силен тътнеж, който ни накара да се обърнем към стената, огряна от последните слънчеви лъчи.. Беше дяволски красива и ни бе победила. Тази гледка възвърна у нас, макар и бледо, желанието да се върнем горе. Така постепенно попаднахме отново под магията на Северната стена на Гранд Жорас.

------------------------------------------------------------
[i:b0883a51]1. "Mauvais pas" - алпийски термин (фр.) — ключово място (пасаж) на тура или на стената — бел. прев.
2. Пандюл (фр.) — алпийски термин, означаващ траверсиране, при което, алпинистът използува въжето като махало — бел. пр.[/i:b0883a51]


Нощта ни изненада, преди да стигнем до хижата Льошо, и точно тогава Бардзаги падна лошо и си изкълчи десния глезен, което провали окончателно остатъка от лятната му отпуска. Хранителните ни припаси започнаха да се привършват, поради което няколко дни след това, когато кракът на Бардзаги, макар още болезнен, се оправи, решихме да се върнем в Курмайор. Преди да тръгнем, хвърлих последен поглед към моята стена, от която, останал без другар, без съмнение трябваше да се откажа поне за тази година.

Но в Курмайор ме очакваше приятна среща с другарите ми Андрея Оджони и Емилио Вила, дошли по тези места с цел да осъществят третото си пряко изкачване на Западната стена на Егюй Ноар (Черната игла) на Пьотере. Разказаха ми, че от два дни напразно търсели подстъп към голямата стена, докато накрая успели да открият, макар да изглеждал доста опасен. Канеха се да се снабдят с провизии и още същата вечер да се изкачат до заслончето Гамба.

Когато разбраха за разочарованието от неуспеха ми, за да ме утешат, ме поканиха да се присъединя към смелото им начинание. Приех поканата с голям ентусиазъм, още повече че ми обещаха след завръщането от Ноар да заместят Бардзаги и да ме придружат при покоряването на Северната стена на Гранд Жорас. Междувременно поради влошаване на времето трябваше да отложим тръгването за Ноар, така че на 12 август следобед се изкачихме до заслона Гамба, откъдето на следващата сутрин започнахме щурмуването на Западната стена. Всичко мина много добре. След блестящо преодоляване на стената се върнахме отново в Курмайор.

Междувременно към командата за Гранд Жорас се присъедини още един наш другар — приятелят ми Марио Бианки, на когото бях изпратил телеграма преди три дни. По този начин ставаше възможно да се образуват две свръзки — аз с Оджони и Вила с Бианки. Стигнахме до хижата Льошо на 16 август вечерта и още на следващата сутрин се намерихме в подножието на неблагодарния Северен ръб, който изглеждаше застрашително, защото от няколко часа беше погълнат до половината от непредвещаващ нищо добро черен облак. Щеше да бъде по-мъдро да изчакаме по-добри атмосферни условия, но оскъдните хранителни припаси и малкото време, с което разполагахме, не ни позволяваха това. След известно колебание към осем и половина започнахме изкачването по споменатата вече долна преспа, която за разлика от миналия път беше покрита със зелен огледален лед. За да опростим нещата, решихме да постъпим по следния начин: аз да водя и да забивам клиновете, от които Оджони да сваля само карабинерите, а задачата да изважда и прибира клиновете възложихме на последния от втората свръзка, който след това да ми ги препраща по другарите. Всеки от четиримата носеше собствената си раница повече или по-малко тежка според мястото и функцията, която изпълняваше в свръзката. Благодарение на тази бърза и съгласувана система само няколко часа след това бяхме в подножието на фамозната цепнатина, която ни бе победила преди няколко дни. Този път тя обаче беше суха и въпреки че бях с раница, преодолях я без премеждия. Небето ставаше мрачно, но не до такава степен, че да ни накара да се откажем от твърдото си намерение да преодолеем стената. След дълго обходно изкачване надясно по леко преодолими скали, редуващи се със стръмни заледени склонове, стигнахме до основата на големия седемдесет и пет метров вътрешен ъгъл — вторият костелив орех на изкачването, който обаче преодоляхме бързо и лесно. Без съмнение за това много ни помогнаха отличните глациални условия на скалата. Нашите предшественици се бяха оплакали, че изкачването им дотук съвсем не е било приятно. Нашите премеждия обаче започнаха малко по-нагоре, тъй като аз не успях да открия „хоризонталната петнадесетметрова цепка", обещана от първите покорители и която води към фамозния сляп пасаж на траверса с пандюл. Продължавах все направо по извънредно трудни плочи, докато .не стигнах до един огромен таван, който отрязваше всякаква възможност за по-нататъшно напредване. Забелязал грешката си, започнах да се спускам, търсейки цепката, но от нея нямаше нито следа. Сред хлъзгавите скали се появи само един напукан и покрит с лед корниз, който в краен случай би могъл да послужи за пасаж, но аз прецених, че логически това е невъзможно. Ето защо се отказах да го проучвам и се изкачих до отправната точка без какъвто и да е резултат. Извиках на другарите си да ме настигнат с надеждата, че колективната преценка на положението може да доведе до изясняване. И ето ни след малко вкупом, накацали като светулки по малкото стъпки, но бедата бе, че и останалите бяха разочаровани като мен. Докато обсъждахме какво да правим, времето минаваше без да успеем да намерим нишката в заплетеното кълбо.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:b0883a51]Гранд Жорас (най-високия в средата)

Снимка : www.wikipedia.com[/i:b0883a51]


Ставаше все по-необходимо да намерим бързо изход, ако не искахме да останем да пренощуваме върху тези негостоприемни скали. Хрумна ми една идея — със съгласието на другарите да се опитам да заобиколя отляво надвеса с надеждата след това да се добера до верния път посредством траверс надясно. Верният маршрут не би трябвало да бъде далеч оттам, освен това щях да имам предимство. Поне така се надявах да избегна критичната зона на изкачването, която идва след неоткритата цепка. Отмествайки се внимателно вляво, стигнах до стръмен, добре очертан улей и след като извиках Оджони да дойде, преминах го с голям труд и по този начин стигнах на височината на надвеса. На това място улеят се разтваряше към поредица от плочи така компактни и гладки, че щях моментално да реша да се върна, ако в този миг не бях забелязал на няколко метра вдясно току над надвеса две сякаш изпратени от провидението миниатюрни площадки. Съобразих, че могат да ни послужат за бивакуване и ги достигнах. Наистина те бяха доста тесни и можехме да останем на тях само прави, но въпреки това за нас те бяха като оазис в пустиня. Оджони и Бианки заеха горния етаж, а Вила и аз — долния, и докато единият почистваше тънкия слой сняг, другият забиваше клинове в скалата, за които осигурихме себе си и раниците. Завихме се кой както може със спалните чували и започнахме да чакаме идването на зората.

Времето, което през целия ден не престана да трупа застрашителни облаци, не даваше никакви признаци за подобряване и мисълта за неприятните изненади, които можеше да ни поднесе през нощта, не ни напущаше. А утре? Притискаше ни омагьосан кръг от въпроси без отговор: ще успеем ли да преодолеем плочите, които ни заобикаляха? Ще попаднем ли след тях на верния път? Ами ако започне да вали сняг? По едно време изглежда съм задрямал, но ме събуди страшен трясък. Сигурно Вила и Бианки са били унесени в дрямка, защото също не можаха да ми кажат какво се бе случило. Изглежда, че купчина камъни се бе срутила някъде близо до нас. Но междувременно една приятна изненада ни развесели и ни накара да забравим току-що преживяното премеждие — засилващият се северен вятър измете напълно облаците. От шумните разговори за случилото се се събуди най-сетне и Оджони, който спеше като заклан. Той изглеждаше наистина смешен със сака за хляб, наденат на главата му като тюрбан, тъй като не си беше взел алпийска качулка.

Часът беше четири. След един час и половина слънцето ще изгрее, но нас това не ни топлеше. защото бяхме на северната страна. С наближаването на зората студът ставаше все по-щипещ и ние започнахме да треперим целите. В шест и половина предприех проблематичното пресичане вдясно, но още след второто въже стигнах отново до безизходица. Решихме да направим малко тактическо отстъпление, като се върнем на познатия от вчера леден улей. С две спускания на рапел от тавана, стигнах до началото на корниза, който вчера така глупаво се отказах да проуча.

Не можах да се въздържа да не изругая, когато след малко, само десетина метра от началото на корниза, се натъкнах на стар клин, което означаваше, че най-сетне бях открил верния път, за което уведомих веднага другарите си. Прокарах през халката на клина осеммилиметровото си въженце и се спуснах отвесно на около десет метра, след което, отблъсквайки се с върховете на обувките си, се отместих на три метра вдясно до една малка, но доста удобна площадка. Щом Оджони ме настигна, продължих отместването си с още няколко метра надясно и се намерих под един особено стръмен улей, висок близо десет метра и изключително труден за изкачване. След него катеренето стана по-леко, но затова пък тук започна танцът на вятъра. Бяхме излезли на открито и поривите на вятъра ни блъскаха безпощадно със все по-голяма сила, заплашвайки на моменти да ни откъснат от стената. Навлякохме на главите си кон каквото имаше, за да не замръзнем, и продължихме катеренето, заобикаляйки наляво, като забивахме клин след клин за предоляване на изключително трудни места.

Трудноста на тази отсечка, една от най-мъчните по цялото трасе се състоеше в това, че качването става на открита стена по вертикални и надвеснн плочи, където човек виси непрекъснато над пропастта в продължение на повече от шестотин метра.

Ръкавиците ми се протриха напълно от скалата, вследствие на което кожата на възглавничките на пръстите ми, изложени на студа, се издраха до живо месо от непрекъснатия контакт с острия гранит.

Преодолях успешно и тази отсечка, но само след няколко метра трябваше да спра поради липса на клинове. Вятърът отнасяше гласа ми и аз се принудих да повикам с жестове другарите си да ме настигнат.

Продължихме още три дължини на въжето нагоре под лек диагонал вдясно, докато стигнахме до терасата под една надвиснала жълта скала, където Касин е устроил втория си бивак. Изкачихме се с мъка под силния вятър още едно въже до полегата издатина и след като се събрахме най-сетне отново и четиримата, решихме да направим кратък престой. Щипещият студ ни вкочепн, а от непрекъснатото духане на вятъра бяхме като пияни. Гневните му пориви отнемаха на моменти дъха ни и ни пречеха да държим отворени очите си. Бяха минали десет часа откак задуха и не показваше никакви признаци, че ще спре скоро. Напразно търсехме къде да се подслоним, за да турим по някой залък в изгладнелите си стомаси, но вятърът, който се превърна в наш враг номер едно, ни настигаше навсякъде, като ни караше да треперим като листа.

Часът клонеше към три следобед и започна да става ясно, че второ бивакуване ще бъде неизбежно, тъй като от върха все още ни деляха най-малко петстотин метра отвесна стена. Решихме да стигнем колкото се може по-близо до гребена под върха и там да търсим спасение кой как може. Но вятърът придоби невиждана сила. Ревеше и фучеше така силно между зъберите, че ни зашеметяваше, а въжето в постоянна плячка на смерча през равни интервали се изпълваше в идеална, сякаш измерена с пергел дъга. Да не говорим за нас. Ако не усетехме навреме идващия нов напор на вятъра, за да се вкопчим здраво в скалата, рискувахме всеки миг да хвръкнем във въздуха над пропастта. Въпреки че изкачването ставаше все по-малко отвесно и трудността му намаляваше, стихията на вятъра го усложняваше до крайност. Ръцете ни оставяха кървави следи по целия маршрут и макар че поради студа бяха станали нечувствителни към болките, това от своя страна ги правеше също така нечувствителни и за хватките, което влошаваше още повече положението ни.

Към седем и половина вечерта стигнахме до края на зъбестия гребен и се разположихме за второ бивакуване, за което поради липса на по-добро изкопахме с пикелите дупки в натечния лед на един малък стръмен кулоар вляво от онзи, по който на другия ден трябваше да продължим изкачването. След като приключихме уреждането на бивака, направихме равносметка на хранителните запаси, които ни бяха останали: пет сухи банана, два къшея хляб, десетина бучки захар, половин порция нес кафе, малко мармелад на дъното на една кутийка. Мъничкото коняк, който пазехме в запас като реликва, се беше излял на дъното на раницата. Всичко това беше малко за вечеря за четирима души, а ни предстоеше още цял труден ден...

Опитахме се да сварим кафе, като стопим малко лед върху спиртника, но вятърът не ни позволи и тази операция, колкото и да се опитвахме да направим малко завет около слабото пламъче. Най-сетне решихме да хапнем по няколко бучки захар и да се мушнем в спалните чували. Влязохме в тях целите с главите и въпреки че ги затворихме херметически, бесният вятър успяваше да проникне в тях и ги издуваше като балони.

Нощта беше наистина ужасна. През цялото време треперехме и тракахме със зъби. Когато не издържахме повече, започвахме да мислим за близкия връх и намирахме в това сили да устоим на студа.

Утрото на 19 август ни свари ясно повече от всеки друг път, но все още на произвола на същия враг — вятъра, който през нощта беше инкрустирал с лед спалните ни чували даже отвътре.

На петдесет метра вляво от нас, слънцето надникваше иззад изглеждащи лесни за изкачване скали и сякаш ни канеше да го настигнем. И ето че ние, примамени, изоставихме верния маршрут и се опътихме към топлата му ласка, надявайки се след това да намерим начин да излезем на върха по друг пасаж. Но за съжаление само след сто метра катерене се убедихме, че изход нагоре няма, така че бяхме принудени да се върнем назад. Вила и Бианки, които дотогава бяха винаги във втора свръзка, минаха начело, тъй като бяха по-близо до верния маршрут. С изключително деликатен траверс те стигнаха близо до средата на стръмния и заледен улей, спускащ се от Торе Роса (червената кула). Ние с Оджони ги последвахме. С две изтегляния на въжето почти до края, тъй като беше изключително трудно да се забиват клинове за осигуряване, стигнахме до една цепнатина вдясно и с още една дължина на въжето вдясно заобиколихме огромния надвиснал таван и по този начин преодоляхме най-трудното.

Вятърът продължаваше да духа все така силно, лицата ни бяха станали неузнаваеми от умората, но ние не обръщахме внимание повече на нищо. Нали върхът беше само на двеста метра над нас! По един улей вляво се вкопчихме отново за гребена и го прекосихме набързо, почти тичешком, мерейки метрите, които ни деляха от крайната цел. Още сто метра, петдесет, десет и ето ни под голямата снежна козирка, последното препятствие пред целта. Осигурен от другарите ми, започнах бавно и мъчително да копая с ледокопа, докато в даден момент като по чудо, сякаш слънчев лъч беше пробил надвесената снежна козирка, бях заслепен от бликналата през току-що прокопания отвор слънчева светлина. За кратко време се промъкнах от другата страна на гребена върху италианския склон на върха. Непосредствено след мен се промъкна Вила, а след това и Бианки. Накрая, когато дойде реда на Оджони, снегът на пробития снежен хребет не издържа на тежестта и се стовари с цялата си тежест върху му и го затрупа. Но въжето беше добре изпънато и го задържа.

Посрещнахме с усмивка последното вълнение върху най-сетне покорената от нас Северна стена на Гранд Жорас. Голямата мечта стана действителност. Беше дванадесет и половина на слънчевия и незабравим 19 август.


[b:b0883a51][url=http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=398]КЪМ ВТОРАТА ЧАСТ ОТ МОИТЕ ПЛАНИНИ[/url][/b:b0883a51]


Превод от английски:  Никола Захариев


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 2967 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Разни:
Водач от жизнена важност
Пакистан: един рай за планинарите
Канад(ски) истории
ВОДАЧ НА СВРЪЗКА
Писмо до ФБАК от Владимир Владов
Аз съм тук
Да се изкачиш над облаците
Вертикален Свят през 2008
Exo
Юбилярът Мальовица символ на българския алпинизъм


Важни новини !!!


  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива разходите по направените транзакции и същевремено получавате c ...
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два предишни опита за изкачване на Ел Кап изцяло свободно соло с въже са направени до сега. Те също бяха по Freerider като съответно беше ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребителското си име 3. Да отидете в страницата на класацията - htt ...
  • 01/06/2006

    Скиор оцелява след 2600-футово падане на Denali

    коментара


    Ed Maginn се търкаля половин вертикална миля надолу по маршрута Orient Express на Denali последната седмица, но оцеля с малки наранявания. 33-годишният, изключително опитен ски алпинист от Юта, се спуска от 20,320-футовият връх с двамата си партньори и преодолява на ски около 1,000 фута от Orient Express, един дълбок снежен улей, който е успореден на Upper West Rib, когато изведнъж пада по време на едно ...
  • 16/08/2013

    Кирил Николов покори петте най-високи върха в България за по-малко от 23 часа

    (1) коментара


    Кирил Николов покори петте най-високи върха в България за по-малко от 23 часа
    Сребърният медалист от европейското по ориентиране от 2012 г. Кирил Николов-Дизела завърши успешно предизвикателството "Пет върха". Най-добрият български планински бегач покори за по-малко от 23 часа петте най-високи върха в България. В 18.14 часа Николов пристигна на финалната точка в "Драгалевци". "През следващите няколко седмици не искам да бъда близо до планина", бяха първите думи на ориентировача.
  • 29/10/2013

    Kilian Jornet разби рекорда за изкачване на Матерхорн

    коментара


    Kilian Jornet разби рекорда за изкачване на Матерхорн
    Каталунския планински бегач Kilian Jornet тича нагоре и надолу по Матерхорн започвайки и завършвайки в градчето Breuil-Cervinia, Италия за удивителните 2 часа и 52 минути отиване и връщане. Jornet би предишният скоростен рекорд с 20 минути, който беше осъществен през 1995 от италианецът Bruno Brunod.



Последни новини !!!


  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 03/12/2016

    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight

    коментара


    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight
    Двуосният Black Diamond Camalot ™ беше създаден през 1987 и това беше революция в света на катеренето. Но сега отново екипът на BD се опита да предефинира стандарта на това осигурително средство. Какъв е резултатът? Един изцяло нов Black Diamond Camalot™ Ultralight - сега с 2 ...
  • 07/11/2016

    Новата седалка Black Diamond Zone

    коментара


    Новата седалка Black Diamond Zone
    Новата седалка Black Diamond Zone е създадена предимно като най-висок клас седалка за спортно катерене, но също така има халки за закачане на инвентарници за ледено катерене, което я прави подходяща и за други типове катерене. Технологията Fusion Comfort увеличава комфорта в ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...
  • 03/04/2008

    Снимки от Кавказ

    коментара


    Галерия със снимки от Кавказ.


La Sportiva


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2018

Sitemap